Джон Ле Карре - Убийство от класа

Смайли я погледна с изумление.

— Скъпа ми Брим, умът ми не го побира. Откъде знаеш такива подробности?

Вместо извинение госпожица Бримли се усмихна.

— С Гластонови е лесно, те са едва ли не част от списанието. Изпращат картички за Коледа и кутии с шоколадови бонбони за всяка годишнина от основаването. Имаме около петстотин семейства, които образуват нашата „върхушка“, както казвам аз. От самото начало поддържат „Християнски глас“. Те ни пишат. Джордж. Ако нещо си притеснява, споделят го с нас. Ако се венчават, ако се местят или се пенсионират, ако са болни, потиснати или ядосани, те ни пишат. Бога ми, не го правят често, но ни пишат.

— Как си запомнила всичко това?

— Не съм го запомняла. Имам си картотека. Нали разбираш, винаги отговарям на писмата, само че…

— Какво?

Госпожица Бримли го погледна сериозно.

— Това е първият случай, когато някой ни пише, защото изпитва страх.

— И какво очакваш да направя?

— Досега ми е хрумнала само една гениална мисъл. Спомних си, че Ейдриан Фийлдинг имаше брат, който преподава в Карне…

— Той заема висок пост там, ако не се е пенсионирал.

— Не, ще се пенсионира следващия семестър. Споменаваха го в „Таймс“ преди няколко седмици, в малката рубрика за светски вести, където обикновено пишат и за Карне. Бележката гласеше: „Днес в колежа Карне започва полугодието на Великите пости. В края на това полугодие ще се пенсионира Т. Р. Фийлдинг, след като е водил студентски групи в продължение на 15 години“.

Смайли се засмя.

— Честна дума. Брим, абсурдно е да имаш такава памет?

— Запомних го заради името Фийлдинг… Както и да е, помислих си, че може и да му позвъниш. Сигурно го познаваш.

— Е, да, познавам го. Запознахме се в колежа Модлин, на вечеря за преподавателското тяло. Но… — Смайли леко се изчерви.

— Но какво, Джордж?

— Как да ти кажа… Той доста се различава от брат си.

— Няма как да е другояче — подхвърли малко рязко госпожица Бримли. — Но все пак той би могъл да ти даде някакви сведения за Стела Роуд. И за съпруга й.

— Не мисля, че е за телефона. Предпочитам да отида и да се срещна с него. Но какво всъщност пречи ти да се обадиш на Стела Роуд?

— Ами… Тази вечер е късно да го направя, нали? Съпругът й сигурно вече си е вкъщи. Мислех си веднага да й изпратя писмо, че може да дойде тук по всяко време. Но… — поколеба се госпожицата и леко потропа с крак от нетърпение — иска ми се да направя нещо още сега. Джордж.

Смайли кимна и отиде до телефона. Позвъни на телефонни справки и попита за номера на Терънс Фийлдинг. След дълга пауза го посъветваха да се обади в централата на колежа Карне, която ще го свърже с желаното лице. Докато го наблюдаваше, госпожица Бримли си помисли, че не би било зле да знаеше малко повече за Джордж Смайли — доколко се преструваше на скромен и доколко беше уязвим. „Най-способният — беше казал за него Ейдриан. — Най-стабилният и най-способният“.

По време на войната обаче толкова много хора бяха станали стабилни, научавайки ужасни неща, а щом войната свърши, с радост се бяха отървали от наученото.

Чу, че търсеният номер дава сигнал „свободно“ и за миг я обзе страх. За пръв път се уплаши да не я помислят за глупачка, уплаши се, че ще й се наложи да дава невероятни обяснения на безразлични, изпълнени с подозрение хора.

— Свържете ме с господин Фийлдинг, моля.

Последва пауза.

— Добър вечер, Фийлдинг. Обажда ви се Джордж Смайли. Бяхме близки с брат ви по време на войната. Всъщност ние се познаваме. Да, да, именно, май че в Модлин, по-миналото лято, нали? Вижте сега, какво ще кажете, ако дойда, за да се срещнем по един личен въпрос? Малко е трудно да го обсъждаме по телефона. Моя приятелка е получила доста тревожно писмо от съпругата на един преподавател в Карне. Ами, не знам… Тя се казва Стела Роуд, а съпругът й…

Смайли изведнъж застина и госпожица Бримли, вторачена в него, с ужас забеляза, че на пълното му лице се изписа изражение на болка и погнуса. Тя престана да чува какво говореше Смайли. Не можеше да откъсне поглед от страшната промяна на лицето му, от побелелите кокалчета на пръстите, стиснали слушалката. Сега той я гледаше, казваше й нещо… Било твърде късно. Стела Роуд умряла. Била убита в сряда през нощта. Същата вечер всъщност съпрузите били на вечеря у Фийлдинг.

Влакът в седем и пет, тръгващ от гара Уотърлу за Йоувил, не се ползваше с популярност, макар че в ресторанта предлагаха чудесна закуска. Без всякакви затруднения Смайли си намери празно първокласно купе. Денят беше извънредно студен и мрачен, небето изглеждаше натежало от сняг. Той седеше, загърнат в огромен балтон с европейски произход и държеше в ръце, от които не беше смъкнал ръкавиците, куп сутрешни вестници. Понеже обичаше точността и предпочиташе да не се притеснява, Смайли беше пристигнал половин час преди отпътуването на влака. Все още уморен от напрежението предната вечер, когато седя и разговаря с Ейлса Бримли кой знае до кое време, той още не изпитваше желание да чете. Когато хвърли поглед през прозореца към почти празната гара, за свое голямо учудване зърна госпожица Бримли, която вървеше по перона и надничаше в купетата, с пазарска чанта в ръка. Смайли смъкна прозореца и я повика.