Джон Ле Карре - Убийство от класа

Фийлдинг погледна Хехт, после съпругата му и тя му се усмихна в отговор с бавната покварена усмивка на уличница. За миг Фийлдинг си представи как Чарлс разполага с това масивно тяло — сцена, достойна за Лотрек… Да, точно така! Чарлс — помпозен, с цилиндър на главата, седи сковано върху плюшената кувертюра, а Шейн е огромна, месата й висят отвсякъде, отегчена е… Картината му допадна — толкова беше перверзно да прехвърли тоя глупак Чарлс от спартанската чистота на Карне към парижките бардаци от XIX век…

Фийлдинг започна да говори или, по-точно, да държи проповед с приятелски, „обикновен“ тон — знаеше, че Хехт ненавижда това.

— Като си припомня трийсетте години, прекарани в Карне, разбирам, че съм постигнал доста по-малко от един уличен метач — сега и двамата го гледаха. — Едно време смятах, че уличните метачи стоят по-долу от мен, но вече доста се съмнявам дали е така. Нещо е мръсно, метачът го изчиства и светът се придвижва по-напред, а аз какво успях да направя? Окопавах една управляваща класа, която не се отличаваше нито с талант, нито с култура, нито с остър ум. Поддържах живота й, та за още едно поколение да се запазят различията на отминалите времена…

Чарлс Хехт, който не беше успял да усъвършенства изкуството да пуска покрай ушите си приказките на Фийлдинг, почервеня и се засуети в другия край на масата.

— Но нали ги учим, Фийлдинг? Нали в някои случаи успяваме, нали отпускаме стипендии?

— През целия си живот не съм научил на нищо нито едно момче. Обикновено момчетата не са достатъчно умни, а се случва и аз да се проявя като глупак. Виж сега, при повечето момчета способността да схващат се изгубва в пубертета. А когато открием, че някои са я запазили, ние в Карне полагаме особено старание, за да я унищожим. Ако оцелее въпреки това, момчето получава стипендия. Подкрепи ме, Шейн, та това е последното ми полугодие тук!

— Последно или не, Фийлдинг, ти говориш врели-некипели! — възмути се Чарлс.

— Това е традиция в Карне. Преуспяващите, както ги наричаш ти, всъщност са провалилите се, изключенията, които не са научили уроците на Карне. Пренебрегвали са култа към посредствеността. Нищо не можем да направим за тях. Но за останалите, за обърканите малки послушници и слепите войничета… За тях истината за Карне е написана на стената и момчетата ни мразят.

Чарлс Хехт се засмя доста пресилено.

— Защо тогава много от тях се завръщат, щом толкова ни мразят? Защо ни помнят, защо идват да ни видят?

— Защото ние, скъпи ми Чарлс, сме написаното на стената! Ние сме единственият урок на Карне, който те не са забравили. Не разбираш ли? Идват, за да ни прочетат. От нас узнават тайната на живота: че се остарява, без да се помъдрява. Разбрали са, че сме пораснали, без да ни се случи нищо: нито ослепителен лъч светлина по пътя за Дамаск, нито внезапно усещане за зрелост — Фийлдинг облегна глава назад, взря се в нелепата викторианска украса на тавана и мръсния ореол около лампата. — Заварват ни само поостарели. Все същите шеги си правим, все същите мисли ни идват наум, все същите са желанията ни. Година подир година ние си стоим непроменени. Чарлс, нито по-мъдри ставаме, нито по-добри. За последния половин век от живота ни на никого от нас не е хрумнала и една оригинална идея. Момчетата виждат, че всичко е измама: и Карне, и ние с академичните си одежди, с даскалските си смешки, с дребните си дискретни жертвоприношения, с които ги напътстваме. Затова и се връщат тук всяка година от обърканото си безплодно съществуване — за да ни гледат, без да могат да откъснат очи, като деца пред изкопан гроб, които искат да проумеят тайната на живота и смъртта. Прав си, научили са нещо от нас, тъкмо това са научили.

Един миг Чарлс Хехт гледа Фийлдинг, без да проговори.

— Да ти подам ли гарафата. Чарлс? — попита го Фийлдинг в знак на помирение, но Хехт продължи да го гледа.

— Ако смяташ, че това е шега… — започна той и жена му със задоволство отбеляза, че е много ядосан.

— Знам ли, Чарлс… — отговори Фийлдинг, като се престори на сериозен. — Де да знаех! Едно време ми се виждаше умно смесването на комедията с трагедията. Сега ми се ще да можех да ги отличавам… — Фийлдинг явно хареса последната си мисъл.

Пиха кафе в гостната, където Фийлдинг премина към клюки, но Чарлс не се поддаде. Фийлдинг се укори, че не му бе позволил да си запали лулата. После си спомни как си представяше семейство Хехт в Париж и това му върна доброто настроение. Доста умело се беше справил тази вечер. В някои моменти и сам си вярваше.