Фиона Бартон - Вдовицата

Няколко жени казаха, че са правили виртуален секс с него, и се наредиха на опашка да разкажат историите си. В онези чат стаи го наричаха Биг Беър и с други идиотски имена. По време на посещенията си в затвора понякога го поглеждах и се опитвах да си представя, че го наричам Биг Беър. И ми се повдигаше.

Имаше и още неща, свързани с „хобито“ му. Купил някакви снимки в нета. Според „осведомени източници“ на един вестник използвал кредитна карта за покупките си и когато полицията започна да проверява кредитните карти на педофилите, той се паникьоса. Предполагам, затова ме накара да напиша жалба, че неговата е изгубена, но как медиите бяха научили? Мислех да попитам един от репортерите, но нямаше как да го направя, без да дам подробности.

Когато на следващата визита попитах Глен за това, той отрече всичко.

— Просто си измислят, скъпа. Знаеш, че го правят. — Хвана ръката ми и добави: — Обичам те, Джени.

Аз си замълчах.

Мълчах и пред пресата. Всеки ден пазарувах от различни супермаркети, за да не ме причакат, и започнах да нося шапки, за да не ме разпознават хората. Като Мадона, щеше да каже Лиза, ако все още бяхме приятелки. Но не беше така. Сега никой не искаше да говори с нас. Всички искаха да говорят за нас.

Том Пайн ми се обажда в хотела и казва, че договорът е добър, но се тревожи какво ще напишат. Трудно е да разговарям, докато Кейт е в стаята, и отивам в банята на спокойствие.

— Те не са ти приятели, Джейн — предупреждава ме той. — Ще изкарат от теб такава история, каквато искат да напишат. В договора не се споменава контрол над напечатаното и ти не можеш да претендираш, ако извъртят нещата. Тревожа си, че ще бъдеш сама. Искаш ли да дойда при теб?

Не искам Том да идва. Ще настоява да се откажа, но аз знам какво правя. Готова съм.

— Добре съм, Том, благодаря ти. Ще ти се обадя, за да те осведомя как вървят нещата.

Влизам в стаята. Кейт е там, стиска договора пред гърдите си.

— Хайде, Джейн, да подпишем този договор и да се захванем с интервюто.

Тя е на нокти, а аз искам вече да си отида у дома, затова хващам листовете и подписвам на съответното място. Кейт се усмихва, раменете ѝ се отпускат и тя сяда в един от фотьойлите.

— Свършихме с формалностите — казва и вади от дъното на чантата си стар очукан диктофон. — Нали нямаш нищо против да записвам? — пита и слага апарата пред мен. — Ако ръката ми се схване от писане.

Кимвам и се опитвам да помисля откъде да започна, но няма за какво да се тревожа — Кейт е насреща.

— Кога чу за пръв път, че Бела Елиът е изчезнала, Джейн?

Тук няма никакъв проблем. Връщам се назад към онзи октомврийски ден, когато стоях в кухнята и по радиото съобщиха новината.

— Сутринта бях на работа — започвам бавно, — но следобедът ми беше свободен заради сутрешната смяна, която взех в неделя. Чистех, подреждах, белех картофи за вечеря. Глен си дойде за една бърза чаша чай, а аз започнах да се приготвям за часа си в спортния център. Върнах се в кухнята и включих печката. В същия момент по радиото започнаха новините. Започнаха с това, че полицаите организирали издирване на изчезнало момиченце в Саутхамптън. Изчезнало от градината на дома си. Изведнъж ми стана студено и потръпнах. Беше съвсем мъничко, още бебе. Просто ужасно!

Сега също ми става студено, като си помисля. Беше истински шок да видиш малкото личице с превръзка и руси къдрици. Кейт се размърдва нервно и аз продължавам:

— На другия ден вестниците пишеха само за случилото се. Имаше много снимки и бабата разказваше колко мила и сладка била Бела. Да ти се скъса сърцето. Всички бяха разстроени и любопитни — знаете хората как посрещат такива новини.

— А Глен? — пита Кейт. — Каква беше неговата реакция.

— Той също беше шокиран. Същия ден беше пътувал до Хампшър — мисля, че знаете — и не можеше да повярва. И двамата обичахме деца. И двамата се разстроихме.

Истината е, че не говорихме много за изчезването на Бела, освен за съвпадението, че той е бил в Хампшър по същото време. Гледахме новините с чаша чай в ръка, после той се качи горе при компютъра си. Помня, че казах: „Дано да я намерят“, но нямам спомен той да ми е отговорил. Тогава не видях нищо странно в поведението му — Глен си беше Глен.

— После дойде полицията… — казва Кейт, надвесва се над бележника си и ме поглежда напрегнато. — Сигурно си била потресена?

Разказвам ѝ колко шокирана съм била, как не съм могла да си отворя устата, как стоях права в коридора близо час, след като полицаите си тръгнаха. Но не казвам нищо за лицето на Глен.