Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Съдия Баник се застави да се смее и да говори на висок глас за маловажни неща. Понякога обаче усещаше бремето на бъдещето, несигурността, която му носеше очакването на пощата в понеделник, страха да не бъде разкрит и за кратко потъваше в размисъл. Не можеше да плъзне поглед из залата, да огледа приятелите, видните личности и хората, които уважаваше, без да се запита какво ли ще си кажат, като научат.

Той, издокаран с „Дзеня“ и сред обществото на богатите, беше уважаван съдия, на когото се възхищаваха, освен това, поне според собственото му мнение, беше най-блестящият убиец в американската история. Беше проучил най-известните — до един бяха обикновени главорези. Някои пълни невежи.

Нареди си да прогони тези мисли и се постара да отговори на въпрос за нефтен разлив в Залива. Част от нефта бавно се придвижваше към Пенсакола и хората се тревожеха. Баник потвърди, че се очакват сериозни съдебни спорове в бъдеще. Знаете какви са адвокатите на ищците, поясни той, ще започнат дела в мига, в който петното се появи пред погледа им, може би дори още по-рано. Новината беше от първа страница и известно време всички на масата го разпитваха кой кого може да съди. После темата замря – жените изгубиха интерес и се отдадоха на собствените си незначителни разговори, докато им поднасяха вечерята.

Сервитьорите бяха добре обучени и действаха сръчно, доливаха вино на всички, най-вече на Хелън. Както обикновено, тя пиеше шардоне и ставаше все по-гръмогласна. В 22 ч. вече беше пияна и щеше да се наложи Баник за пореден път да я замъкне до спалнята й с помощта на Мелба.

Той предпочиташе да мълчи и да слуша какво си говорят другите. Огледа залата, усмихна се и кимна да поздрави неколцина приятели. Хората бяха настроени празнично, всички бяха облечени с красиви дрехи. Прическите на жените бяха перфектни. Онези от тях, които бяха прехвърлили четиресет, имаха еднакви носове и брадички благодарение на намесата на доктор Рангъл, най-търсения пластичен хирург в тази част на Флорида. Той седеше през две маси от тях с втората си съпруга — привлекателна блондинка на неопределена възраст, макар да се говореше, че е на трийсет и няколко. Когато не режеше жените със скалпел, Рангъл спеше с тях — те го намираха за неустоим, а сексуалните му подвизи бяха неизчерпаем източник на сочни клюки в града.

Баник го ненавиждаше, както го ненавиждаха и много съпрузи, но освен това тайно му завиждаше за либидото. И за сегашната му съпруга.

В залата имаше двама души, които му се искаше да убие.

Рангъл беше вторият. Първият беше банкер, който му отказа кредит, когато беше на трийсет и се опитваше да купи първата си офис сграда. Този тип му отговори, че банковата му сметка е твърде тънка и че няма големи шансове да печели добре с неговата професия. В града вече било пълно с посредствени юристи, а повечето изгладнели адвокатчета около Съдебната палата едва смогвали да си плащат сметките. Типичен банкер — въобразяваше си, че знае всичко. Баник купи друга сграда, напълни я с наематели, после още една. Адвокатската му практика процъфтяваше и той стана член на кънтри клуба, където не обръщаше никакво внимание на банкера. По времето, когато го избраха за съдия на трийсет и девет години, банкерът получи удар и се пенсионира.

Сега седеше на маса в ъгъла, сбръчкан старец, способен единствено да ломоти на жена си. Представляваше печална гледка и заслужаваше състрадание, но Баник не познаваше това чувство. Би било прекалено рисковано да го убие, както него, така и Рангъл. Местно престъпление в малко градче. А и прегрешенията на двамата бяха дребни в сравнение с тези на хората в списъка. Никога не бе обмислял сериозно да ги включи в него.

Към края на вечерята оркестърът засвири по-тихо, предимно хитове на „Мотаун“, които всички харесваха. Няколко нетърпеливи двойки излязоха на дансинга по време на десерта. Хелън обичаше да танцува, а Баник не й отстъпваше. Пропуснаха тортата и се разкършиха на няколко парчета на Стиви Уондър и Смоуки Робинсън. След малко гърлото на Хелън пресъхна, имаше нужда от питие. Той я остави на масата при приятелките й и излезе на двора, където мъжете пушеха пури и пиеха уиски.

Баник се зарадва, като видя Мак Макгрегър, застанал сам встрани от групата с чаша в едната ръка и телефон в другата. След десет години на съдийското място познаваше всеки адвокат между Пенсакола и Джаксънвил, както и много други, а Мак открай време беше сред любимците му. Двамата бяха назначени в местни кантори почти по едно и също време, после се бяха отделили и бяха започнали самостоятелна кариера. Мак обичаше съдебната зала, бързо се ошлайфа и стана много търсен защитник. Беше сред малцината в областта, способни да се захванат с едно дело от самото начало — нанасяне на телесна повреда или причиняване на смърт — и да го доведат до присъда. Мак беше класически адвокат, а не събирач на ищци за колективни искове. Занимаваше се и с наказателни процеси. Баник познаваше работата му, но не си позволяваше да допуска, че някой ден ще има нужда от неговите услуги.