Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Никога досега не го беше мъчило безсъние, но той отговори:

— Като че ли да. Графикът ми в съда е страшно натоварен.

Което беше вежлив начин да й каже: „Хелън, забелязвам, че старческата ти фигура е понаедряла. И ти не си толкова стройна, колкото си мислиш“.

Хубавото качество на Хелън, на което той страшно се възхищаваше, бе, че тя никога не се отказваше. Постоянно беше на някаква диета, спортуваше и се потеше, купуваше си дрехи по последна мода, проучваше най-новата хирургична интервенция, купуваше си най-скъпите гримове и ги използваше с размах. Твърдеше, че очаква идеалната женска виагра, за да се поизпоти в леглото като тийнейджърка. И двамата се бяха позасмели на тези думи, защото сексът беше тема, която избягваха.

Тя толкова се стараеше да изглежда добре, че той не можеше да каже нищо, което да смачка нейното грамадно его. Сведе поглед към краката й, неизменно интригуващи, и се усмихна на обувките й с леопардова шарка.

— Обувките ти са много секси. Като на шантонерка — заяви той през смях. — „Джими Чу“ ли са?

— Винаги, скъпи.

Сбогуваха се с Мелба и излязоха от къщата. Както обикновено, щяха да отидат с нейния мерцедес, защото Хелън, която беше завършен сноб, нямаше да се унижи да пристигне в кънтри клуба с форд. Баник й отвори кавалерски предната дясна врата, после седна зад волана. Вече беше 19:40 ч., а до кънтри клуба се стигаше за петнайсет минути. Побъбриха си за натоварената му седмица, за нейните внуци в Орландо — бяха с адски много проблеми, каквито създават само многото пари — и след като пътуваха в натовареното движение десетина минути, тя каза:

— Струва ми се, че си някъде другаде, господин съдия. Какво има?

— Абсолютно нищо. Просто очаквам с нетърпение превъзходната вечеря: гумено пиле и студен грах.

— Кухнята не е чак толкова зле. Просто не успяваме да задържим нито един добър готвач.

И двамата членуваха в клуба и знаеха истината. Всеки шеф готвач работеше около шест месеца, след това го уволняваха, защото никой не успяваше да удовлетвори претенциозните изисквания на членовете на висшето общество, които си въобразяваха, че разбират от хубава храна и вино.

Кънтри клуб „Ескамбия“ беше на сто години и имаше петстотин членове, а списъкът на желаещите да бъдат приети наброяваше още сто имена. Това беше най-престижният кънтри клуб в Пенсакола, в който искаше да членува всяко заможно семейство. Амбициозните кариеристи също. Намираше се в малък залив, а главният му салон беше над водата. В няколко посоки се разпростираха безукорно окосени части на голф игрището. Цялото място — от виещата се сенчеста алея до двестата акра съвършена зеленина — миришеше на стари пари и отбрано общество.

Входът се намираше под широк портик, където членовете на клуба пристигаха с германски коли и биваха посрещани от портиери със смокинги. Липсваше само червен килим. Хелън обичаше да казва: „Добър вечер, Хърбърт“, докато той й отваряше вратата, поемаше ръката й и я извеждаше от колата, както правеше от години. След като се откъсна от стария Хърбърт, тя хвана под ръка съдия Баник и пристъпи във великолепното фоайе, където обикаляха сервитьори с шампанско на сребърни подноси. Хелън буквално нападна един от тях, за да се сдобие с питие, и то не първото за деня. Съдията си взе чаша газирана минерална вода. Предстоеше му дълга вечер и още по-дълга неделя.

Не след дълго се изгубиха в тълпата от елегантни светски личности: мъжете бяха облечени със задължителните костюми, а жените — с най-различни дизайнерски тоалети. По-възрастните дами предпочитаха прилепнали дрехи, дълбоки деколтета и рокли без ръкави, като че ли бяха твърдо решени да изложат на показ колкото се може повече застаряваща плът, за да докажат, че още са способни да възбуждат. По-младите, които бяха малцинство, явно бяха доволни от фигурите си и не смятаха за нужно да ги подчертават. Всички говореха и се смееха един през друг, докато бавно се придвижваха по дебелия килим в широкия коридор между големите портрети по стените. В банкетната зала обикаляха между големите кръгли маси, докато намерят местата си. Тази вечер нямаше да има водещ, нямаше подиум, нямаше специални маси за главните спонсори. В другия край на залата оркестърът се разсвирваше зад дансинга.

Съдията и Хелън се настаниха на маса с четири други двойки, до една семейни, но всъщност никой не отдаваше значение на този факт. Лекар, архитект, търговец на чакъл и техните съпруги. И още един мъж, най-възрастният на масата, който вечеряше в клуба всяка вечер заедно със съпругата си и за когото се говореше, че има повече пари от всички останали, взети заедно. Виното се лееше, водеха се шумни разговори.