Джон Гришэм - Списъкът на съдията

— Потърсихте ли помощ от щатската полиция?

— Разбира се. Незабавно. Знаете, че те са професионалисти. Направиха аутопсията, изследваха пробите, свършиха по-голямата част от предварителното разследване. Работехме с тях рамо до рамо. Чудесни момчета, много ми харесаха.

Радвам се за теб!

— Може ли да прегледаме досието? — попита любезно тя.

Той сбърчи чело, свали очилата си с отривист жест и задъвка едната дръжка, вперил в Лейси гневен поглед, все едно се бе поинтересувала още ли правят секс с жена му.

— Защо? — сопна се той.

— В този случай може да има нещо, свързано с нашето разследване.

— Не разбирам. Тук имаме убийство, а при вас има провинил се съдия. Каква е връзката?

— Не знам, господин Търнбул, още проучваме, както често правите и вие. Просто разследваме добросъвестно, нищо повече.

— Не мога да ви дам досието, съжалявам. Вземете съдебна заповед и с радост ще ви помогна, но иначе не.

— Ясно. — Лейси сви рамене, сякаш се отказваше. Нямаше за какво повече да говорят. — Благодаря ви за отделеното време.

— Моля.

— Ще се върнем със съдебна заповед.

— Чудесно.

— Един последен въпрос, ако не възразявате.

— Питайте.

— Въжето, използвано от убиеца, фигурира ли сред доказателствата?

— И още как. При нас е.

— Разгледахте ли го добре?

— Как не? Това е оръжието на престъплението.

— Можете ли да ми го опишете?

— Мога, но няма. Върнете се със съдебна заповед и тогава.

— Обзалагам се, че е найлоново, дълго около метър, с двойна оплетка, много тънко корабно въже в синьо и бяло или в зелено и бяло.

Той отново сбърчи чело и ченето му увисна. Облегна се назад и сключи ръце зад тила си.

— Да му се не види!

— Познах ли? — попита Лейси.

— Да, абсолютно. Явно не за пръв път се сблъсквате с този тип.

— Може би. Може би имаме заподозрян. Не мога да говоря за него сега, но вероятно ще мога следващата седмица или следващия месец. От един отбор сме, началник Търнбул.

— Какво ви трябва?

— Искам да видя досието, нищо повече. Всичко си остава поверително.

Търнбул скочи на крака и каза:

— Последвайте ме.

Два часа по-късно паркираха до едно малко пристанище и се качиха с новия си приятел Търнбул на десет метровата патрулна моторница с надпис „Полиция“ от двете страни. Капитанът беше старо ченге, което ги посрещна с „добре дошли на борда“, все едно потегляха на круиз. Лейси и Дарън седнаха коляно до коляно на пейка откъм десния борд и се наслаждаваха на плаването по гладката като стъкло вода. Търнбул се настани до капитана и двамата се заговориха на неразбираем полицейски жаргон. Петнайсет минути след началото на пътуването моторница намали скорост и почти спря.

Търнбул се приближи до носа и посочи към водата.

— Някъде тук са го намерили. Доста е отдалечено, както виждате.

Лейси и Дарън се изправиха и огледаха мястото — вода, докъдето поглед стигаше. Най-близкият бряг беше на около миля и беше осеян с едва различими къщи. Наоколо нямаше друг плавателен съд.

— Кой го е намерил? — попита Лейси.

— Бреговата охрана. Съпругата му се разтревожила, когато не се прибрал, и ни позвъни. Намерихме пикапа и ремаркето му на пристанището и решихме, че още не се е върнал. Обадихме се на бреговата охрана и те започнаха издирване.

— Подходящо място за убийство — обади се Дарън за пръв път този ден.

Търнбул изпъшка и каза:

— Направо идеално, ако питате мен.

Той беше купил лодката година по-рано, когато начерта големия си план. Не беше бог знае каква, съвсем не толкова хубава като тази на набелязаната жертва, но целта му не беше да впечатлява. За да не се занимава с ремарке, паркиране и всякакви подобни затруднения, той си нае място на пристанище южно от Маратон. Така избягваше нуждата да наема лодка. По-късно щеше да се отърве от своята заедно с малкия апартамент близо до пристанището — надяваше се да ги продаде на печалба. След като се установи, без да се запознава с никого, той започна да излиза в открито море за риба и постепенно това му хареса много. Освен това следеше мишената си — целта на живота му в момента.

Лесно подправи документите, необходими за покупката на лодката, сметката в местната банка, нотариалния акт, разрешителното за риболов, разписките за местните данъци и за горивото. Тези документи бяха детска игра за човек със сто банкови сметки, който купуваше и продаваше най-различни неща ей така, за забавление.

Един ден срещна случайно Кронк на пристанището и се приближи достатъчно, за да го поздрави. Кучият му син не отговори. Навремето се славеше като негодник и явно не се беше променил. Добре че не го назначи в онази правна кантора.