Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

Джеймисън продължи да се взира в него и Декър попита:

– Какво?

– Справи се толкова добре по телефона. Имам предвид, че обикновено не си…

Джеймисън замълча. Очевидно се беше почувствала неловко.

– Знам, Алекс. Никак не ме бива, когато става въпрос за общи приказки. Отида ли на вечеря, на парти или нещо подобно, не мога да кажа две думи на кръст. Но ако трябва да се свърши нещо по работа, нямам подобен проблем. Мислех, че си го забелязала още при първите ни срещи в Охайо.

Джеймисън се усмихна засрамено.

– Прав си. Какво смяташ, че е имал предвид Пърси, когато е казал, че седят върху бомба с часовников механизъм?

– Може да се е изразил метафорично… но може и буквално.

– Тръпки ме побиват от втория вариант.

– Роби се е сдобил със снимката, след като е проникнал във военната станция.

– Пропусна да го споменеш първия път – отвърна Джеймисън с разширени от изненада очи. – Той ли ти го каза?

– Не беше необходимо. Отървал се е на косъм, а Роби има вид на човек, който може да влезе където си пожелае. Явно базата се охранява доста сериозно.

– Все пак е секретно правителствено съоръжение – каза Джеймисън.

– Да… само се чудя какви тайни крие.

– Какво имаш предвид?

В отговор Декър отвори няколко снимки на дисплея на телефона си.

– Роби не спомена нищо за тях. Решил е, предполагам, че са достатъчно красноречиви, и това е самата истина.

Той ѝ показа снимките на мъжете върху носилките малко преди да бъдат качени в линейката, а после и на хората, слезли от самолета.

– Кои са тези? – зачуди се Джеймисън. – И какво им се е случило на двамата на носилките? Съмтър каза, че мястото е безопасно. Нямало инциденти и злополуки.

– Може да не са пострадали при злополука – отвърна Декър.

Стаята беше потънала в мрак. Единствената ивица светлина идваше от лампа в съседното помещение. Мъжът седеше в удобно кожено кресло. Беше с елегантен костюм, бяла риза и вратовръзка. Косата му беше прошарена, а лицето му набраздено от грижи и тревоги, трупани през десетилетията, в които бе служил вярно на страната си. Но сега излъчваше спокойствие; неизменно поддържаше тази фасада на желязна невъзмутимост в моменти на смъртна опасност. Като тази вечер.

Кодовото му име беше Синия и отразяваше много високата му позиция в американските разузнавателни служби.

Срещу него седеше Уил Роби.

– Предаде ли информацията на Декър?

– Да. Плюс снимките.

– Снощи извади голям късмет, Роби.

– Нямах такова усещане… поне тогава. Как е Джес?

– Заета – отвърна лаконично Синия. – По поведението ти съдя, че се чудиш защо не решим проблема чрез… как да се изразя, фронтална атака.

– Правя каквото ми наредиш – отвърна спокойно Роби.

– С вързани ръце сме, за съжаление.

– Така ли?

– Замесени са много интереси на влиятелни хора. Проблемът е, че техните интереси не съвпадат с нашите.

– Пари?

– И власт. Ако знаехме със сигурност какво става и ако разполагахме с железни доказателства, положението щеше да е съвсем различно. В момента не мога дори да свикам съвещание. Имейлите ми остават без отговор. Хората предпочитат да игнорират потенциален проблем с надеждата, че той ще отшуми.

– И когато това не се случи?

Синия го изгледа колебливо.

– Достатъчно отдавна си в играта, за да знаеш, че когато това не се случи, онези, които не са изпълнили задълженията си, първи ще посочат с пръст останалите. На определени места това се възприема като проява на лидерство.

– Не ти ли писна от тези глупости?

– Писна ми още в първия ми работен ден – отвърна Синия и се приведе напред. – Но ако всички ние, които мразим статуквото, решим да напуснем играта, тогава то не просто ще се запази, а повече няма да подлежи на промяна.

– Искаш да кажеш, че злото печели.

– Само когато добрите не правят нищо. Аз избрах да правя нещо.

– Какво следва оттук нататък?

– Смяташ ли, че той ще открие Бен Пърси?

– Ако някой може да го направи, това е Декър.

– Имам близък приятел в Бюрото. Той се изказа много възторжено за него. Заяви, че е най-добрият следовател в цялото ФБР. Вярно, каза и още нещо – че е малко особен.

– Прочетох досието му – кимна Роби. – Човекът има право на някои странности след всичко, което е преживял.

– Съгласен съм.

– "Вектор"? – попита Роби.

– Компанията е създадена наскоро, но е получила солидни поръчки от Министерството на отбраната благодарение на политически връзки, за които е платила щедро.