Пол Сюлицер: Fortune

Така че, ща не ща, трябваше да снеса сто милиона долара. И то за четирийсет и осем часа. (Ала все пак разполагайки, в сравнение с моите съобвиняеми, с огромното предимство, че бях подготвен за това от двайсет-двайсет и пет седмици.)

Шейсет и пет милиона долара получих от Турчина. Той напълно официално откупи моите дялове от „Белият слон“. Само с едно телефонно обаждане и в името на старото ни приятелства (Ха-ха-ха!). Всъщност, през август 77-а шейсет и пет милиона долара е действителната цена на четирийсет и девет процента от акциите на казиното след двумесечна повече от задоволителна дейност.

Трийсет и пет милиона дойдоха, също напълно официално, след като продадох на Ли и Лиу правата си върху двете предприятия, които създадохме заедно — „Сафари“ и „Тенис в небесата“. Всъщност аз много отдавна нямам абсолютно никакви интереси в тях. Но знае ли го някой, освен мен и моите двама китайци? Както винаги в такива случаи, при финансовото им структуриране ние използвахме фиктивни дружества и да се открият следите ми сред гъсталака от анонимни фирми би отнело в най-добрия случай години.

Изходих от предположението, но без да поемам прекалени рискове, че Калтани ще си имат достатъчно други грижи, за да се опитват да разберат как съм изпълнил моята част от пазарлъка.

В понеделник, 8 август 1977 година, в девет и четирийсет и пет се явявам пред Яроу с моите два джиросани чека. Единият от Турчина, другият от Ли и Лиу. Калтани са вече тук, размахвайки джиросания чек, получен от клиентите на Лета, плюс десет милиона от собствения си джоб. Трябва да призная, че имаме вид на пълни глупаци — досущ като три хлапета, спипани на местопрестъплението при кражба на ябълки и принудени да искат прошка. Сметката е точна двеста и трийсет милиона долара. Яроу изсумтява с презрение, а вероятно и със съжаление. Няма съмнение, че лично той би предпочел да предостави случая на съда.

— Но — отбелязва той за пореден път, — аз просто изпълнявам нарежданията, които ми дадоха. Много леко отървавате кожата.

И с неподправено отвращение ни връчва в замяна на чековете документите, с които Getchell & Harcin Company ни гарантира прекратяването на каквото и да било преследване срещу нас. Общо взето, нещо като окончателно освобождаване от отговорност на Калтани и самия мен в качеството ни на идеални примери за честност и финансови добродетели.

Срещата с Яроу продължава не повече от двайсет минути. Лари Калтани прави така, че да излезе заедно с мен. Но дори да изпитвах и грам симпатия към него — какъвто далеч не е случаят — ролята ми в комедията изисква да продължавам да се правя на ощипана госпожица. Още повече, че като изключим същата тази комедия, направо ми се повдига от току-що случилото се. Трескавата възбуда, която ме стимулираше през последните месеци, внезапно се е изпарила. Защото дори и това да е резултатът от един дълго обмислян план, в крайна сметка аз се оказах пред Яроу, Неподкупния и Безпощадния, в отвратителното и унизително положение на мошеник, принуден да дава сметка за деянията си. И това никак не ми се нрави.

— Неприятен момент, а?

И може би много повече от неприятен — ето че един Калтани ми засвидетелства симпатия! И с характерно за темперамента му движение дори си позволява да ме хване за ръка. Рязко се отдръпвам с непресторен гняв.

— Надявам се, че през следващите двеста години няма да ви виждам повече!

— Не само няма да ни виждате, но няма и да чуете за нас, Цимбали.

— Толкоз по-добре за вас. Не забравяйте, че все още разполагам с досиетата върху Баумер и данъчните измами.

Двамата братя впиват черните си очи в мен.

— Използвате ли ги, Цимбали, можете да се смятате за покойник.

— Няма да ги използвам. Поне дотогава, докато останете извън полезрението ми и докато — тук умишлено натъртвам — самият аз се намирам в добро здравословно състояние.

Телохранителите им пристъпват към нас. Лари Калтани ми подава ръка.

— Да сключим мир.

— Вървете по дяволите!

Те сядат в дългата си черна лимузина и се отдалечават по посока на моста „Джордж Уошингтън“.

Колкото до мен, то аз ни най-малко не бързам. Необходими са ми цели два часа, за да стигна до Манхатън. В „Пиер“ се прибирам чак към един следобед. Обаждам се на Сара в Сан Франциско. Казвам ѝ, че всичко е наред, че всичко е приключило и че много скоро всички пак ще бъдем заедно — децата, тя и аз. Затварям телефона и се обръщам към него.

Той усърдно ближе сладоледа си, но все пак благоволява да го остави за момент.