Дэвид Балдаччи - Ден нула

— Не съм сигурна, че планът ми е бил чак толкова детайлен. Но настина прецених, че ако не подам някаква навременна информация, на даден етап нещата могат да се обърнат срещу мен. И това постоянно ме измъчваше.

— Разбирам. Но може би сте били много по-близо до истината, отколкото сте допускали. Казахте, че той се е натъкнал на онези неща случайно?

— Да. Освен това Мат спомена, че може би става дума за националната сигурност. Наистина го каза, и то убедено. А аз нямаше как да проверя дали е така.

— Ходили ли сте някога в Дрейк, Западна Вирджиния?

Карсън поклати глава.

— Не бих казал, че е гнездо на тероризма, ако изобщо говорим за подобно нещо.

— Мога да ви кажа само онова, което научих от Мат.

— Което е било достатъчно, за да го ликвидират.

Докато Карсън мълчеше с нещастен вид, Пулър обмисли следващите си ходове.

— Не се самобичувайте, госпожо — подхвърли той. — Положително сте искали да направите нещо за сигурността на страната.

— Ще бъда откровена, Пулър — вдигна глава тя. — Поведението ми беше абсолютно егоистично и в резултат бяха убити четирима души.

„Седем“, помисли си Пулър. „Убитите са седем.“

— Добре. Нещо друго, което би могло да ми бъде от помощ?

— Мат каза, че ако се случи нещо, то ще е много скоро.

— Много скоро, защото са се страхували да не бъдат разкрити, или много скоро, защото е дошло време за изпълнението на плана?

— Вероятно и двете, щом са стигнали до решението да ликвидират Мат и семейството му.

— Учуден съм, че не ви е предоставил повече подробности.

— Сигурен ли сте, че не е оставил някакви скрити улики? — вдигна глава тя.

— Не открихме такива. Но имаме подозрения, че може би става въпрос за някакви почвени проби.

— Почвени проби? — изгледа го недоумяващо тя.

— Да. Съществува вероятност убийците да са се върнали именно за тях, защото са били важни. Това говори ли ви нещо?

— Ами… не знам. Той спомена, че последиците от това нещо могат да стигнат далеч.

— Но без да уточнява колко далеч?

— Не. Сега съжалявам, че не го притиснах за повече подробности. Разбира се, изобщо не съм подозирала, че ще се стигне до подобна трагедия. Но все пак трябваше да го направя. Армията ни учи да се възползваме от всеки шанс.

— Хора сме, грешим — каза Пулър.

— Но армията изисква от нас да бъдем безупречни — остро отвърна тя.

— Не, тя изисква от нас просто да бъдем по-добри от противника.

Карсън отново погледна бележника в ръцете му.

— Е, какво ще пише в доклада ви?

— Ще пише, че сте били отзивчива и сте ми предоставили изключителна ценна информация.

— Задължена съм ви, Пулър. Съжалявам, че не ви прецених правилно.

— Напротив, преценихте ме абсолютно точно, но не се прицелихте добре.

— Обадете се, когато всичко това приключи, за да изпием по едно питие.

— Може би — кимна той и затвори бележника си.

На път за колата погледна часовника си. Трябваше да свърши още една работа, след което можеше да хване полет за Западна Вирджиния.

После вдигна глава и установи, че това едва ли ще се случи.

Беше обкръжен от четирима мъже.

— Джон Пулър?

Мъжете се бяха появили в подземния гараж, на няколко метра от колата му. Той не пропусна да забележи двата черни джипа, които бяха спрели наблизо с работещи двигатели.

— Какво иска от мен Министерството за вътрешна сигурност?

Водач на групата беше дребен, но жилав мъж с тъмна къдрава коса и прорязано от бръчки чело.

— Откъде знаете, че сме от МВС? — попита той.

— Колегата ви носи ЗИГ девет — отвърна Пулър и посочи единия от мъжете. — Този до него е въоръжен със ЗИГ четирийсети калибър. МВС е от малкото институции, които позволяват служителите им да носят различен вид оръжия. Друго доказателство е стикерът за паркинга на Министерството, който е залепен на една от колите ви.

Човекът се озърна с усмивка.

— Добро око. Нужно ли е да ви показваме документите си?

— Да. И аз ще ви покажа своите. Работя като следовател в ОКР.

— Знам това.

— Знам, че знаете.

— Налага се да дойдете с нас.

— Къде и защо?

— Други хора ще ви обяснят защо. А къде — съвсем наблизо.

— Имам ли избор?

— Боя се, че не.

— Ами тогава да вървим — сви рамене Пулър.

Пътуването продължи десет минути. Влязоха в друг покрит паркинг, спуснаха се две нива под земята, слязоха от джиповете и взеха асансьора за петия етаж. Поведоха го по коридор със затворени врати. Нищо не сочеше, че се намират в държавно учреждение, но това беше нормално. На пръв поглед офисите на МВС в цялата страна бяха съвсем обикновени, но това не можеше да заблуди човек, който знае къде да гледа. Пътеките по коридорите и стените бяха боядисани в бежово, а вратите бяха метални. Пулър знаеше, че държавата харчи купища пари за своите специализирани учреждения, но нищожна част от тях отиваха за доброто им обзавеждане.