Дэвид Балдаччи - Ден нула

— Значи са загинали на рождения ти ден?

— Да. — Главата на младежа клюмна. — Мога да ти кажа, че това беше един адски гаден подарък. От тогава насам не си празнувам рождения ден.

— Как ги откри?

— Когато се забавиха, започнахме да им звъним на джиесема, но никой не отговаряше. Разделихме се и тръгнахме да ги търсим. Имаха възможност да дойдат по три пътя. Тук обаче пътищата непрекъснато се затварят за ремонт и човек никога не знае откъде може да мине. Затова трябваше да проверим и трите. Сам пое по единия, Джийн по другия, а за мен остана третият… истинският… — Ранди отново изтри сълзите си с юмрук.

— Къде беше Роджър, докато се случваше всичко това?

— Остана си у дома, за да се напие. — Той бавно поклати глава. — И знаеш ли какво ми каза, след като разбрахме за смъртта им?

— Какво?

— „Случват се и такива неща“. Това ми каза копелето! „Случват се и такива неща“!

— Съжалявам, Ранди — каза тихо Пулър. — Трудно се преживява толкова ужасно нещо. Успокой се сега.

— Добре съм.

— Вярваш ли си?

— Да, вярвам си. Човек не може да си избира роднините, по дяволите! Просто трябва да се оправя с тези, които има.

„На мен ли го казваш“, помисли си Пулър.

— А как го прие Джийн? — попита на глас той.

— По свой начин. Занимава се с нещо, все гледа да е заета. Беше съсипана не по-малко от нас, но тя има семейство и деца, за които да се грижи, има за какво да живее…

— А ти? Животът е пред теб.

— Мислиш ли?

Тонът, с който го каза, накара Пулър да се вгледа в очите му.

— Може би си решил да го прекратиш преждевременно. Веднага ще ти кажа, че това е голяма глупост.

— Ами. Едва ли заслужавам някой да скърби за мен.

— Ти ли си автор на последните заплахи срещу Роджър?

— Дори не знаех, че го заплашват. Как върви твоето разследване?

— Май целият град говори за него.

— Горе-долу.

— Върви бавно.

— Е, не е лесно да разбереш защо са избили всички тези хора.

— Ти познаваше ли Ерик Тредуел или Моли Битнър?

— Почти не.

— Или си ги познавал, или не си. Кое от двете, Ранди?

— Поздравявахме се, това е всичко.

— А случайно да си ги познавал достатъчно, за да подозираш, че правят дрога? И дори, че я продават?

— Няма такова нещо. Освен това не си падам по дрогата, за да се интересувам. Предпочитам да се дрогирам с бира. — Той погледна през рамо към офиса на мотела. — Хубаво е, че си помогнал на Луиза.

— Всеки друг на мое място би направил същото.

— Може и да си прав. А Сам е добро ченге и със сигурност ще ти помогне в разследването.

— Тя вече ми помага.

— Джийн ми каза за бомбата. Спасил си й живота.

— Без малко да не успея. Беше на косъм.

— Поне в моите представи си оставаш герой. Със сестра ми не си говорим много-много, но аз наистина се гордея с нея.

— Ами кажи й го. Животът е кратък.

— Може би ще й го кажа.

— Не искаш ли да се сдобриш с роднините си, Ранди?

Младежът се изправи.

— Не съм сигурен, Пулър. Просто не съм сигурен.

— Рано или късно трябва да направиш своя избор.

— Знам.

След тези думи Ранди се обърна и се отдалечи в посоката, от която беше дошъл.

Пулър остана да гледа след него.

Дрейк, Западна Вирджиния, се оказа много по-сложно място, отколкото беше очаквал.

Същия следобед Пулър хвана един от редовните полети от Чарлстън до летище „Дълес“. Час по-късно кацна, взе кола под наем и потегли към щаба на ОКР в Куонтико за задължителния доклад пред Дон Уайт. После се отби в апартамента си и пусна Дезо да се поразходи навън. Докато котаракът се наслаждаваше на чистия въздух, той напълни паничките му с прясна храна и вода, след което почисти и тоалетното сандъче.

По телефона си уреди среща с прекия началник на Матю Рейнолдс за следващия следобед. Събуди се след шест часа здрав сън, закуси, пробяга осем километра, потренира известно време във фитнес центъра на Куонтико, изкъпа се, проведе няколко телефонни разговора и довърши някои доста просрочени доклади.

После облече униформата си, качи се в наетата кола и потегли на север към Пентагона. На входа откъм метрото го чакаше един специален агент от Отдела за контраразузнаване към АВР, който го въведе в сградата. Двамата показаха документите си на пропуска, обявиха, че са въоръжени, и получиха достъп без придружител.

Агентът се казваше Райън Болинг, възнисък и набит бивш морски пехотинец, работещ в АВР повече от десет години. И той, подобно на колегите си в Отдела за контраразузнаване, се водеше цивилен служител.