Дэвид Балдаччи - Ден нула

Поговориха и с други служители в офиса, но не научиха нищо полезно. Всички бяха единодушни, че Моли е била добра служителка, и нямаха представа кой би посегнал на живота й.

— Нищо особено — въздъхна Коул, докато крачеха към колата.

— Ние с теб бяхме в къщата на Тредуел.

— И какво от това?

— Обърна ли внимание на пръстена му?

— Да, видях го.

— Беше с монограм на Политехниката на Вирджиния, където е учил. В спалнята му беше окачен плакат на техния отбор. Очевидно е бил фен на Политехниката на Вирджиния, нищо че живее в Западна Вирджиния. Възниква въпросът защо е бил толкова радостен от победата на местния университет? Доста странно поведение за един запален фен, не мислиш ли? Появява се в този офис пиян от радост, въпреки че неговият отбор е загубил.

Коул се обърна да огледа сградата.

— Искаш да кажеш, че целта му е била да проникне в кабинета на Строс? И може би да се добере до касата?

— Така ми изглежда. Въпросът е дали наистина го е направил.

Коул откара Пулър до колата му.

— Наистина ли мислиш, че Ерик Тредуел е отворил касата? — подхвърли тя, след като го изчака да слезе.

— Да. А Моли му е помогнала.

— Как?

— Строс има навик да окачва сакото си на вратата. По всяка вероятност ключовете са в някой от джобовете му. Според мен Моли го е издебнала някой път, когато е отишъл в тоалетната, промъкнала се е в кабинета и е свалила отпечатъци от тях. После правят дубликати, Тредуел идва в офиса, уж пиян, за да стигне до канапето. Оставят го сам за известно време, а Моли затваря вратата. На практика тя го е охранявала. Той скача, отключва килера и касата и изважда това, което му трябва. Моли влиза да го провери. Може би носи някакви папки, в които да пъхне документите от касата. После отива в другия край на коридора, където забелязах голям ксерокс. Копира документите и се връща в кабинета — уж да провери състоянието на Тредуел. А той ги връща обратно в касата и заключва. Всичко е окей. Положително са знаели, че през този ден Строс няма да бъде на работното си място. Като служителка в офиса, Моли със сигурност е била наясно с програмата му.

— А според теб какво са представлявали тези документи?

— Геоложки карти, както спомена Джонсън.

— За които си струва да бъдат избити толкова хора?

— Да речем.

— Не ми се вярва.

— Честно казано, и на мен.

Пулър я изчака да потегли и тръгна към мотелската стая, за да се подготви за полета до Вашингтон. Но преди да направи и пет крачки, иззад ъгъла изскочи Ранди Коул.

— Извинявай за сутринта — каза с широка усмивка той. — Изчезнах, без да се сбогуваме.

— Няма проблем. Но ми се стори, че Джийн се разстрои.

— Не се заблуждавай, това беше само театър — подхвърли младежът. — Тя е твърда като стомана, много по-твърда от мен и Сам. Бас държа, че вече е забравила всичко. — Вдигна ръка и потърка пострадалата си буза. — Да, човече. Наистина е като стомана.

— Предполагам, че трябва да е такава със съпруг като Трент.

— Тук си прав.

— Виждам, че го мразиш.

— Той уби родителите ми.

— Чух, че било инцидент.

— Всички така казват.

— Но ти си на друго мнение.

— И още как!

— Можеш ли да го докажеш?

— Той владее това място заедно с кучетата и хората. Нищо не мога да направя, дори да разполагам с всичките доказателства на света.

— Стига, Ранди. Сестра ти е полицай, а и не ми се струва голяма почитателка на Трент. Ако си разполагал с доказателства, тя щеше да работи денонощно, за да го обвини. Прав ли съм, или греша?

Ранди извърна глава и разтърка слепоочията си.

— Май наистина трябва да отидеш на лекар.

— Да бе.

— Е, както искаш. Ако нещо с главата ти не е наред, забавянето само ще усложни нещата.

— Ще рискувам по този въпрос.

— Твоя работа. Забелязах, че гробовете на родителите ти са най-поддържаните в цялото гробище. Ти ли се грижиш за тях или Сам?

— И двамата.

— Тя ми каза, че върху колата им е паднала скала при поредното взривяване.

Ранди кимна, извърна глава и избърса с юмруци внезапно овлажнелите си очи.

— Отиваха у Джийн, а хората на Трент взривяваха в района. Тази скала прелетяла чак до пътя.

— И ги е убила.

— Да, на място. Докторът каза, че не са страдали, защото всичко се е случило за секунда. Открихме ги доста по-късно.

— Кой ги откри?

— Аз.

— Каза, че са пътували към Джийн. Имаш предвид към старата им къща?

Ранди кимна.

— Защо са отивали там?

— Имах рожден ден — промълви младежът. Толкова тихо, че Пулър едва го чу. — Джийн ми беше организирала парти.