Дэвид Балдаччи - Ден нула

— Защо? Ще ги носиш на Луиза в болницата?

— Не, сър — объркано промърмори младежът.

— Какво тогава?

— Ще ги нося на баба ми.

— Значи събираш личните вещи на Луиза, за да ги занесеш на баба си? Това не е ли кражба?

Очите на младежа се разшириха.

— На нея вече няма да й трябват — изломоти той. — Мъртва е.

— Мъртва? — изненадано примигна Пулър. — Луиза е починала? Кога?

— Преди около три часа, сър. Казала на баба ми, че може да вземе тези неща след смъртта й. Вече ви споменах, че те бяха много добри приятелки. Горе-долу на една възраст са.

Пулър огледа още веднъж кашона и вдигна очи към момчето.

— Не си губиш времето, а? — процеди той. — Жената още не е изстинала!

— Не знаете ли, мистър?

— Какво да знам?

— Много хора тук не притежават нищо. Научат ли, че някой е умрял и няма роднини, вещите му изчезват за минути. Не сте ли виждали колко много изтърбушени къщи има в тоя град? Когато баба научи за смъртта на мис Луиза, тя ми каза незабавно да тръгвам насам и да прибера нещата й, преди да са изчезнали.

Пулър свали пистолета си.

— Как баба ти е разбрала, че Луиза е мъртва?

— Обадила се е в болницата.

— Познавам един човек, който се обади да пита за нея, и не му дадоха никакви сведения по телефона. Не ти вярвам.

— Леля ми е медицинска сестра там. Тя е съобщила новината на баба.

— Аз пък бях сигурен, че състоянието й се подобрява.

— И леля казваше същото. Но в един момент апаратите започнали да угасват, защото тя престанала да диша. Леля ми твърди, че това често се случва с възрастни хора. В някакъв момент просто се предават и искат да умрат. Сигурно са уморени от живота…

Пулър разгледа съдържанието на кашона и бързо установи, че няма нищо ценно. Една от снимките привлече погледа му. На нея бяха две млади жени, облечени с тесни блузи, клош поли и розови обувки с токчета. Косите им бяха тупирани и наподобяваха гнезда на диви пчели. На обратната страна беше изписана датата.

Ноември 1955.

— Едната баба ти ли е? — подхвърли той.

— Да, сър. Тази с тъмната коса. — Пръстът на младежа докосна блондинката вляво, която се усмихваше дяволито. Изглеждаше готова да превземе света. — А това е мис Луиза.

— Ще вземеш ли и котката? — попита Пулър.

— Няма начин. Баба гледа три кучета, които ще й видят сметката. — Очите му се спряха на пистолета. — Може ли вече да си тръгвам?

— Да, върви.

Уоли вдигна кашона.

— Предай на баба ти моите съболезнования за смъртта на приятелката й.

— Благодаря. Как се казвате?

— Пулър.

— Ще й предам, мистър Пулър.

Няколко секунди по-късно моторът забръмча и пикапът бавно напусна паркинга. Пулър огледа помещението. От съседната стая дочу мяукане. Влезе в нея. Котката лежеше по гръб на неоправеното легло. Той провери паничките с храна и вода и кутията, изпълняваща ролята на тоалетна. Животното не беше хапнало почти нищо. Може би не искаше да яде преди завръщането на господарката си. Което означаваше, че скоро и то ще се пресели в отвъдното. Изглеждаше доста старо. Вероятно котешките му години се равняваха на възрастта на Луиза.

Пулър седна на леглото и огледа мизерната обстановка, която нямаше нищо общо с оптимизма на усмихнатото момиче от снимката, направена през 1955-а. Тъжна история. Нима бе възможно да те оберат до шушка още преди да са те положили в гроба?

Той почеса котката по корема, стана и излезе.

Извади ролка жълта лента от багажника и я опъна пред входа на офиса, като преди това го заключи.

Лентата се виждаше отдалече и посланието й беше ясно: НЕ ВЛИЗАЙ!

Тръгна към своята стая, гледайки в краката си. Търсеше жици и подменени плочи, но не откри нищо. Взе един камък от цветната леха, която обикаляше паркинга. Претегли го в длан, а след това го хвърли към вратата и приклекна зад колата си. Камъкът удари вратата и падна пред нея. Не се случи нищо. Избра си още един и се прицели в топката на бравата.

Отново нищо.

Той извади от раницата си дълга телескопична палка, която приличаше на въдица. Подвижните щипки в горния й край можеха да задържат най-различни дребни предмети. Затъкна ключа на стаята в една от тях, разгъна палката и се огледа. Наоколо беше пусто.

Пъхна ключа в ключалката, превъртя го и бутна вратата с върха на палката.

Отново нищо. Нито експлозия, нито огнено кълбо.

Той прибра палката, заключи колата и влезе в стаята си. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди, докато очите му свикнат с мрака.

Всичко изглеждаше наред. Въпреки това провери с фенерчето малките капани, които беше заложил. Бяха непокътнати.