Дэвид Балдаччи - Ден нула

Отпиха от чашите си.

— Благодаря, че ме остави да говоря за семейството си.

— Няма проблем. Понякога човек трябва да си излее душата.

— Но работата не чака. Извършителите на седем убийства и един бомбен атентат трябва да бъдат разкрити. Не мога да повярвам, че само допреди седмица се занимавах с пиянски скандали и воайори, а най-тежкото престъпление в района беше кражба с взлом, при която бяха отмъкнали микровълнова печка.

— Част от съзнанието ми непрекъснато е ангажирана с това — каза Пулър. — Включително и по време на вечерята.

— И какво казва съзнанието ти?

— Че имаме напредък.

— Защо?

— Защото някой се опита да ни убие.

— Какво следва от това?

— Ще продължаваме в същия дух. Но утре трябва да отскоча до Вашингтон.

— Какво? — каза с помръкнало лице тя. — Защо?

— Рейнолдс е бил служител на АВР. Трябва да проведа един-два разпита.

— Няма ли си хора за тази работа? Предполагам, че в армията е пълно със следователи.

— Има. Но са решили да не ги включват в това разследване.

— Не разбирам.

— Това е положението, Коул. Но ще се върна скоро.

Телефонът й иззвъня и тя го включи. Послуша известно време, зададе няколко въпроса и прекъсна линията.

— Шериф Линдеман.

— Какво каза?

— Не е доволен, че мирното му градче изведнъж се е превърнало в сцена на убийства и взривове.

— Това мога да го разбера.

— Изгасили са пожара. Онази къща не е обитавана от години. Липсват отпечатъци по бележката, която са пъхнали под вратата ти. За бомбите е използван динамит, а по мнението на сапьора детонаторите са били поставени професионално.

— Това е добре. Мразя да се разправям с аматьори, защото са непредвидими.

— Радвам се, че намираш нещо добро в подобни новини.

— Значи няма улики?

— За момента не.

— Трудно ми е да повярвам, че някой може да намери материали за две бомби и да ги заложи в онази изоставена къща, без никой да забележи.

— Тук експлозиви има навсякъде, Пулър. И много хора умеят да боравят с тях.

Той допи кафето си, остави празната чаша на страничната облегалка и се изправи.

— По-добре да тръгвам.

— Ами тръгвай.

— Благодаря за лекцията по въгледобив.

— Няма защо. Още ли се измъчваш заради онази жица?

Той не отговори.

— Странен човек си ти, Пулър.

— Наричали са ме и с по-лоши имена.

— Казах го като комплимент. В колко часа ще се срещнем утре? Закуската е от мен.

— Нека се наспим. Осем нула нула в „Яслата“.

Пулър изключи фаровете и измъкна пистолета си от кобура.

Прозорецът на офиса светеше. Отпред беше паркиран някакъв пикап. Беше решил да нагледа котарака на Луиза, но някой очевидно го бе изпреварил.

Тръгна безшумно напред. Очите му не пропускаха нищо. Вероятно щеше да се окаже, че тревогата е фалшива, но след опита да го взривят трябваше да внимава. Беше ясно, че бомбаджията знае къде е отседнал. Като нищо можеше да пробва още веднъж.

Спря пред пикапа, който се оказа празен. Отвори дясната врата и извади талона от жабката.

Клетъс Казънс.

Регистрацията не му говореше абсолютно нищо.

Обърна гръб на пикапа, бутна вратичката на ниската ограда и предпазливо надникна през прозореца на офиса. Вътре стоеше нисък младеж на двайсетина години с голям кашон в ръце.

Пулър завъртя топката на бравата. Не беше заключено. С рязко движение отвори вратата и насочи пистолета в главата на непознатия.

Младежът изпусна кашона.

— Не стреляйте, моля ви! — извика той.

Главата му беше бръсната. Имаше отпуснат корем и старателно подстригана козя брадичка. Изглеждаше готов да напълни гащите.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Пулър.

Младежът трепереше толкова силно, че той наведе пистолета и измъкна значката си.

— Военен следовател! — обяви той. — Дай ми поне една основателна причина да не те гръмна! Какво търсиш тук?

— Баба ме помоли да дойда.

— Коя е баба ти? Със сигурност не е Луиза. Тя ми каза, че няма роднини тук.

— Наистина няма. Но е най-добрата приятелка на моята баба.

— Как се казваш?

— Уоли Казънс. Баба ми е Нели Казънс. Всички в Дрейк ни познават.

— В талона на пикапа пише Клетъс Казънс.

— Това е татко. Взех неговия пикап, защото моят е на ремонт.

— Добре, Уоли. Ще те попитам още веднъж: защо си тук и какво носиш?

Младежът посочи кашона, чието съдържание се беше изсипало на пода. Дрехи, Библия, няколко книги и снимки в рамки, куки за плетене и кълбета цветна прежда.

— Дойдох да взема тези неща — уплашено промълви той.