Дэвид Балдаччи - Ден нула

— Явно от въглищата се печели добре — обади се Ранди и поглади с длан лъскавото дърво.

— За пръв път ли идваш тук? — попита Пулър, забелязал възхищението, с което младежът оглеждаше луксозната обстановка.

— Колко пъти съм те канила! — побърза да се обади Джийн. — Направо не мога да повярвам, че дойде!

Седнал до Ранди, Пулър ги гледаше с интерес. Нима бе възможно младежът да не е стъпвал в дома на сестра си през всичките тези години?

— От колко време живеете в тази къща? — обърна се към Джийн той.

— Вече пет години — отвърна тя, без да сваля очи от брат си. — Строителството й отне доста време, но в замяна на това осигури работа на много народ.

— Ако навиеш мъжа си да построи още две-три като нея, край на безработицата в района — подхвърли Ранди.

— Мисля, че тази ни е напълно достатъчна — отвърна с нервна усмивка Джийн.

— Колко жалко — каза Ранди и направи разочарована гримаса.

— Но за теб работа винаги ще се намери, стига да поискаш — добави сестра му.

— Каква по-точно? Вицепрезидент? Главен финансов директор или може би главен целувач на задници?

— Преди време Ранди и баща ни са работили заедно за „Трент Експлорейшън“ — каза Коул.

— Какво по-точно? — попита Пулър.

— Откривахме нови находища и бяхме страхотно добри — отвърна Ранди.

— Наистина е така — каза Джийн. — Откриваха големи залежи на най-невероятни места.

— Татко не беше учил в колеж — добави Ранди. — Всъщност едва е завършил гимназия, след което веднага постъпил на служба във флота. Но беше адски добър в разчитането на геоложките доклади, а освен това познаваше областта като петте си пръста. От него научих всичко, което знам. — Очите му се заковаха в лицето на Джийн. — И до ден-днешен няма човек, който да знае повече от мен за находищата в района. Включително и Роджър с цялото си модерно оборудване.

— Което е още една причина да постъпиш на работа при него.

— Тоест да му помогна да забогатее още повече?

— Не бива да говориш така — намеси се Коул.

Ранди не й обърна внимание.

— Няма ли кой да ми предложи нещо за пиене в тази къща? — огледа се той.

— Как дойде до тук? — попита Коул. — Пеша или с кола?

— Няма да карам пиян — успокои я младежът. — Може би ще остана да преспя. Хей, Джийн, ще се намери ли една стая за мен?

— Разбира се, Ранди — бързо отвърна тя. — Много ще се радвам.

— Но по-вероятно няма да остана — поклати глава младежът. — Сигурно ще имам работа рано сутринта, а може би още тази вечер.

Пулър го стрелна с поглед, опитвайки се да види зениците му. После бавно си пое въздух, но не усети миризмата на алкохол. С крайчеца на окото си забеляза, че и Коул прави същото.

— Виждаш ли се за постоянно в Дрейк? — подхвърли той.

Ранди се ухили и поклати глава.

— Никъде не се виждам за постоянно, човече.

— Не говори глупости, Ранди! — скастри го Коул.

— Те са убедени, че всичко трябва да има смисъл — каза младежът и побутна с лакът Пулър. — Но за мен това са празни приказки. Ти какво ще кажеш?

Пулър замълча, усетил, че Ранди не очаква отговор. Погледна двете сестри, после брат им. Веднага му стана ясно какво им липсва.

Мама и татко.

Починали при обстоятелства, които Коул не пожела да сподели.

Тази къща беше на пет години, но Ранди за пръв път стъпваше тук. Дали родителите им не бяха починали, преди тя да е била готова?

Пулър се обърна към Коул. Понечи да кажа нещо, но тя сякаш отгатна мислите му и го погледна умолително. Той затвори уста и се втренчи в ръцете си.

Сервираха вечерята. Четири блюда, всичките много добри. Явно семейство Трент ползваше услугите на истински майстор-готвач. Пулър се почувства леко смутен от безупречното обслужване на прислугата, която се грижеше за смяната на блюдата и допълването на чашите. В един момент се усмихна, представяйки си какво ще им причини, ако стане и започне да се самообслужва, както беше свикнал.

След час и нещо станаха от масата. Ранди избърса устни със салфетката си и отпи за последен път от чашата пред себе си, в която очевидно имаше скъпо и качествено червено вино. Преди много години, още като момчета, Пулър и брат му бяха ходили в Прованс и Тоскана — разбира се, благодарение на баща им, който служеше в Европа. Тогава бяха твърде малки да пият вино, дори по европейските стандарти, но това не попречи на баща им да ги научи на много неща, свързани с божествената напитка. Генералът беше познавач и колекционер на вина — нещо, за което несъмнено му помагаше и отличното владеене на френски и италиански.