Дэвид Балдаччи - Ден нула

— Кога са го затворили? — попита Пулър, оглеждайки за пореден път Бункера.

— Не знам точно кога. Според майка ми някъде през шейсетте години на миналия век.

— А работниците?

— Събрали си багажа и си тръгнали.

— А бетонът?

— Татко казваше, че гледката при изливането му била страхотна. Стените са дебели цял метър.

— Цял метър!

— Така твърдеше той.

— И никой от жителите на Дрейк не е говорил с онези хора, не ги е разпитвал с какво се занимават?

— Доколкото ми е известно, държавата е доставяла на работниците почти всичко, от което са се нуждаели. Били са само мъже над трийсет, ергени. Разбира се, някои от тях се появявали и в града. Но не обелвали дума за работата си.

— Ако тогава са били над трийсет, значи днес всички или почти всички трябва да са покойници — каза Пулър.

— Предполагам.

Той огледа ръждясалата ограда с кълба бодлива тел в горната част. Малка горичка разделяше бетонната структура от жилищния квартал. В един от дворовете играеха деца — момченце и момиченце. Момченцето бягаше в кръг, а момиченцето се опитваше да го хване. В един момент се препънаха и се затъркаляха по земята.

— Имаш ли деца?

Пулър се обърна и срещна погледа й. Беше намалила скоростта и също гледаше към децата.

— Не. Никога не съм се женил.

— Единствената ми мечта като малка беше да стана майка — тихо промълви тя.

— И какво се случи?

— Нищо — въздъхна Коул и натисна газта. — Случи се животът.

Застроената площ на сградата беше близо декар и половина, с централна част и две крила. Приличаше на парижка катедрала, спусната насред пущинаците на Западна Вирджиния. Резиденцията на Трент се издигаше на върха на хълм, под който явно нямаше залежи от въглища, тъй като земята наоколо изглеждаше непокътната. Пътят до нея беше павиран и свършваше пред широк портал, от двете страни на който се простираше триметрова ограда от ковано желязо. Охранителят пред портала беше въоръжен и приличаше на пенсионирано ченге. Дебел и муден. Но вероятно все още можеше да стреля.

— Портал, охрана — отбеляза Пулър, докато колата намаляваше. — Явно този човек има от какво да се пази.

— Вече ти споменах, че каменовъглените компании не са популярни, най-вече по местата, където добиват въглища. Убедена съм, че популярността им е съвсем друга там, където няма мини и взривени хълмове.

Пазачът очевидно беше предупреден за появата им, защото отвори портата и им махна да преминат.

— Добре, че не сме дошли с цел убийство — промърмори Пулър. — Това ченге под наем изобщо не ни затрудни.

— Той си е служител на Трент, като повечето хора в района.

Отблизо къщата изглеждаше още по-огромна. Вратата им отвори прислужница в униформа. Беше млада азиатка с дребни черти и тъмна коса на плитка. Пулър почти се учуди, че не ги посрещна с реверанс. Поеха по дълъг коридор. Облицованите с тъмно дърво стени бяха украсени с професионално изработени портрети, като в музей. Подът беше покрит с цветен мрамор. Полицейските ботуши на Коул затракаха по него, докато армейските боти на Пулър не издаваха звук.

— Очаквах нещо по-впечатляващо — подхвърли той. — Нали каза, че е богат?

Коул очевидно не оцени шегата му и продължи по коридора, гледайки право пред себе си. Минаха покрай широко стълбище. Пулър вдигна глава точно навреме, за да срещне погледа на тийнейджърка с румени бузи и разрошена тъмноруса коса. В следващата секунда момичето изчезна от погледа му.

— Имат ли деца? — подхвърли той.

— Две — кимна Коул. — Момиче в тийнейджърска възраст и единайсетгодишно момче.

— Предполагам, че мама и татко все още не са в пенсионна възраст.

— Трент е на четирийсет и седем, а жена му на трийсет и осем.

— Значи са достатъчно млади, за да се наслаждават на богатството си.

— Точно това и правят — каза тя.

Прислужницата отвори една врата, покани ги да влязат и затвори след тях. Леките й стъпки заглъхнаха по мраморния коридор.

Стените на просторната стая бяха покрити с тъмнозелени текстилни тапети. Върху излъскания черешов паркет имаше два големи персийски килима. Кожени канапета и кресла, тежки завеси на прозорците. Бронзов полилей, който вероятно тежеше цял тон. Огромна кристална ваза с цветя върху дългата маса, маслени картини по стените.

Всичко издаваше добър вкус. Тук нещата се контролират от опитни очи, които не пропускат нищо, помисли си Пулър.

— Идвала ли си в тази къща и преди?

— О, да, няколко пъти. Семейство Трент обичат да канят гости.