Майкл Крайтон - Драконови зъби

Скоро научиха стойността на местата на балкона, защото от тавана висяха трапеци, на които започнаха да се люлеят млади жени с оскъдни костюми и мрежести чорапи. Докато жените се извиваха напред и назад, мъжете от балконите мушкаха банкноти в гънките на костюмите им. Момичетата като че ли познаваха много от посетителите и високо във въздуха се разменяха добронамерени реплики от рода: „Къде са ти ръцете, Фред!“ и „Каква голяма пура имаш, Клем“, както и други мили закачки.

Един от студентите изсумтя: „Не са по-добри от проститутки“, но останалите харесваха спектакъла, подвикваха и мушкаха банкноти като всички останали, а момичетата, щом видяха новите лица и източните дрехи, направиха така, че по-често да се приближават до техния балкон.

Забавляваха се много добре, после момичетата горе се смениха с нови и люлеенето започна пак, а едно от новите се приближи до балкона им. Джонсън се засмя, посегна да извади нова банкнота и тогава погледите им се срещнаха. Грубите звуци от театъра изчезнаха, времето като че ли спря, а той като че ли не виждаше нищо освен тъмната дълбочина на очите й и не чуваше нищо освен блъскането на сърцето си.

Казваше се Лусиен.

— Френско е — обясни тя, докато бършеше лъскавата пот по раменете си.

Бяха долу, седяха на една от масите, където момичетата имаха позволение да изпият по напитка с клиентите между представленията. Другите студенти се бяха върнали в хотела, но Джонсън остана, с надеждата Лусиен да излезе, което и стана. Дойде право на неговата маса.

— Ще ми поръчаш ли питие?

— Каквото поискаш — отвърна Джонсън. Тя поръча уиски, той също. След това я попита как се казва и тя му каза.

— Лусиен — повтори Джонсън. — Лусиен. Прекрасно име.

— Много момичета в Париж се казват Лусиен — обяви тя и продължи да бърше потта. — Ти как се казваш?

— Уилям — отговори той. — Уилям Джонсън.

Кожата й грееше в розово, косата й беше катраненочерна, очите — тъмни и палави. Той беше омагьосан.

— Приличаш на джентълмен — каза тя и се усмихна. Усмихваше се със затворена уста, без да се виждат зъбите й. Това й придаваше някаква тайнственост и самостоятелност. — Откъде си?

— От Ню Хейвън — каза той. — Е, израснах във Филаделфия.

— На Изток? Мина ми през ум, че си различен. Личи си по дрехите.

Той се притесни, че това може да не й хареса, и изведнъж се оказа, че не знае какво да каже.

— Имаш ли си любима на Изток? — попита тя невинно и така помогна да продължи разговорът.

— Аз…

Млъкна, после реши, че е най-добре да й каже истината.

— Ужасно харесвах едно момиче във Филаделфия, преди няколко години, но тя не изпитваше същото към мен. — Погледна я в очите. — Но това беше… беше много отдавна.

Лусиен не отмести очи от неговите и му се усмихна нежно, а той си каза, че трябва да измисли какво да каже.

— Ти откъде си? — попита я. — Нямаш френски акцент.

Може би беше дошла от Франция като дете.

— От Сейнт Луис. Лусиен е само сценично име — отговори тя весело. — Мистър Бърлоу, собственикът, иска всички от шоуто да сме с френски имена, защото театърът е „Гордостта на Париж“, нали? Той е много добър.

— Отдавна ли си в Шайен?

— О, не — отговори тя. — Преди бях в един театър във Вирджиния Сити, където играехме истински пиеси, от английски автори и така нататък, но го затвориха заради тиф миналата зима. Тръгнах да се прибера, за да видя майка ми, но имах пари само колкото да стигна тук.

Засмя се и Джонсън видя, че от един от предните й зъби е отчупено парченце. Това малко несъвършенство го накара да се влюби в нея още повече. Явно беше независима жена, която сама си проправя път в живота.

— Ами ти? — попита тя. — Към Черните хълмове ли си тръгнал? Да търсиш злато?

Той се усмихна.

— Не. Пътувам с група учени, които търсят фосили. — По лицето й мина сянка. — Вкаменелости. Стари кости — обясни той.

— Можеш ли да изкарваш добри пари от това?

— Не, не. Заради науката е — отговори той.

Лусиен сложи топла длан на ръката му и от докосването през тялото му премина тръпка.

— Знам ви вас, златотърсачите — каза тя заговорнически. — Знам, че имате тайни. Няма да кажа на никого.

— Наистина търся фосили.

Лусиен се усмихна пак и смени темата.

— Колко време ще си в Шайен?

— Уви, само една нощ. Утре трябва да продължим на запад.

Тази мисъл вече го изпълваше със сладка болка, но тя като че ли не се вълнуваше особено дали заминава, или не. Съвсем делово каза:

— След час имам още едно шоу, после ще стоя с клиентите още час, но след това съм свободна.