Майкл Крайтон - Драконови зъби

— Ще те чакам — каза й той. — Ще те чакам цяла нощ, ако искаш.

Лусиен се наведе към него и го целуна леко по бузата.

— Ще дойда — каза и тръгна през пълната зала, където други мъже очакваха компанията й.

Остатъкът от вечерта мина неусетно, като сън. Джонсън не изпитваше умора и беше щастлив, че я чака, докато свърши с представленията си. Срещнаха се пред театъра. Тя беше със семпла рокля от тъмен памук. Улови ръката му.

Мъж мина покрай тях на тротоара и попита в тъмнината:

— Ще те видя ли по-късно, Люси?

— Не днес, Бен. — Тя се засмя. Джонсън се обърна, за да изгледа мъжа ядосано, но тя обясни: — Това е чичо ми. Грижи се за мен. Къде си отседнал?

— В „Интер-Оушън“.

— Не можем да отидем там — каза тя. — Следят строго кой влиза в стаите.

— Ще те изпратя до вас — каза Джонсън.

Тя го изгледа странно, после се усмихна.

— Това е много мило.

Докато крачеха, облегна глава на рамото му.

— Уморена ли си?

— Малко.

Нощта беше топла, въздухът — приятен. Джонсън усещаше как го изпълва някакво спокойствие.

— Ще ми липсваш — каза й.

— О, и ти на мен.

— Обаче ще се върна.

— Кога?

— Към края на август, някъде там.

— Август — повтори тя тихо. — Август.

— Знам, че е много време…

— Не е толкова много…

— Тогава обаче ще мога да остана повече. Ще оставя групата и ще остана при теб, какво ще кажеш?

Тя се отпусна на рамото му.

— Ще е чудесно. — Продължиха напред мълчаливо. — Ти си мил, Уилям — каза му тя след малко. — Ти си много мило момче.

И спря и съвсем непринудено го целуна по устните, там, в топлия западен мрак на Шайен, дълбоко, както никога не го бяха целували. Джонсън имаше чувството, че ще умре от удоволствието.

— Обичам те, Лусиен — изтърси. Думите просто се появиха, неканени, неочаквани. Но беше истина. Чувстваше го с цялото си тяло.

Тя го погали по бузата.

— Ти си мило момче.

Той нямаше представа колко дълго стоят така, един срещу друг в тъмнината. Целунаха се пак, после трети път. Джонсън остана без дъх.

— Да вървим, хайде — каза той накрая.

Тя поклати глава.

— Ти се прибирай вече. Връщай се в хотела.

— По-добре да те изпратя до вкъщи.

— Не — каза тя. — Утре ще пътуваш. Трябва да поспиш.

Джонсън се огледа.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Ще се оправя.

— Наистина ли?

Лусиен се усмихна.

— Наистина.

Джонсън направи няколко крачки назад, към хотела, спря и се обърна.

— Не се тревожи за мен — извика Лусиен и му прати въздушна целувка.

Той й я върна и продължи по пътя си. На следващата пресечка се обърна, но нея я нямаше.

В хотела съненият служител на рецепцията му даде ключа и попита:

— Хубава вечер, сър?

— Чудесна — отговори Джонсън. — Абсолютно чудесна.

Джонсън се събуди в осем, освежен и развълнуван. Погледна през прозореца към равния град, квадратни сгради, изникнали в равнината. Според всички критерии трябваше да е грозна гледка, но за него беше прекрасна. Денят също беше чудесен, ясен и топъл, с пухкавите бели облачета, така характерни за Запада.

Наистина, нямаше да види красивата Лусиен много седмици напред, до връщането си, но този факт само добавяше сладостна острота на настроението му, така че беше в чудесно разположение на духа, когато слезе в трапезарията, където групата на Марш беше инструктирана да се събере за закуска.

Там нямаше никого.

Имаше дълга маса за голяма група, но беше отрупана с използвани чинии и един келнер ги прибираше.

— Къде са всички? — попита Джонсън.

— Кой имаш предвид?

— Професор Марш и студентите му.

— Няма ги — отговори келнерът.

— Къде са?

— Тръгнаха, преди час и повече.

Думите стигнаха до съзнанието му бавно.

— Професорът и студените са тръгнали?

— Отидоха да хванат влака в девет.

— Какъв влак в девет?

Келнерът изгледа Джонсън с досада.

— Чака ме много работа — каза и продължи да дрънка с чиниите.

Куфарите и оборудването за експедицията бяха складирани в голяма стая на партера в хотела, зад рецепцията.

Пиколото отключи вратата — стаята беше празна, ако не се брояха сандъците с фотографското оборудване на Джонсън.

— Заминали са!

— Липсва ли ви нещо? — попита пиколото.

— Не, не, всичко мое е тук. Хората обаче са заминали.

— Сега започвам работа — каза момчето с извиняващ се тон. Беше на шестнайсет. — Може би трябва да попитате на рецепцията.

— О, да, мистър Джонсън — каза мъжът на рецепцията. — Професор Марш каза да не ви будим, когато заминаха. Каза, че напускате експедицията тук, в Шайен.