Майкл Коннелли - Късното шоу

Добра се до работното си място малко преди пет следобед. Бе прекарала почти целия следобед в разговори и обяснения пред агентите на ФБР и администрацията по огнестрелните оръжия — заради предприетото от нея след разговора с Нетълс. Не намеси името на Комптън и каза на агентите, че е действала на своя глава след излизането си от ареста. Раздразнението на федералните донякъде беше смекчено от факта, че когато й показаха няколко снимки, тя успя да посочи човека, когото бе видяла до къщата с жълтата врата. Казаха й, че Еухенио Сантана Перес с псевдоним, но не пожелаха да й дадат истинското му име. Ясно й показаха, че при тази ситуация те поемат нещата в свои ръце и че е прецакала ситуацията, а те ще трябва да оправят кашата.

Федералните изтеглиха камарото и сега чакаха заповед, за да претърсят къщата на „Серано Плейс“ — бяха освободили Балард със саркастично „Благодаря“ от страна на агент Уелбърн. Когато се появи в управлението, тя взе от пощата си сив плик за вътрешни съобщения и отиде при лейтенанта, за да получи работно място. Макадамс стоеше зад бюрото си и тъкмо вадеше пистолета от чекмеджето, за да го сложи на колана си — знак, че се кани да се прибира вкъщи. Управлението приключваше работния ден.

— Балард, значи реши да се покажеш!? — каза й саркастично.

— Съжалявам, задържаха ме в центъра, а докато бях там, проверих и жертвата на Трент — отговори тя. — Искаш ли да ме сложиш на някое конкретно място?

Макадамс посочи най-близкото бюро зад стъклената преграда на кабинета си. Това беше най-лошото място в залата, защото беше точно до кабинета на шефа и мониторът беше поставен така, че лейтенантът можеше да вижда какво има на него по всяко време. Наричаха го „бюрото на глупака“.

— Щях да те сложа там, обаче както изглежда, дори няма да се наложи да търся човек за Късното шоу — каза той.

— Какво значи това?

— Е, сигурно си ги омаяла във Вътрешни, защото… проклет да е „Лос Анджелис Таймс“… току-що получих вест, че смъртта на Трент е правомерна и отговаря на политиката. И не само това, но те възстановяват и на работа. Честито.

Балард почувства как тежестта пада от раменете й.

— Не знаех — отбеляза тя. — Доста бързо стана.

— Не знам кой адвокат те е представлявал, обаче ще стане много търсен, мога да гарантирам — добави Макадамс. — Картината, която нарисува „Таймс“ в материала си тази сутрин, не беше никак хубава.

— Не съм използвала картини.

— Значи още по-сериозен повод за празнуване. Ако ще има „парти убиец“, не искам да знам за това.

Макадамс като че ли мълчаливо одобряваше, ако иска да празнува. В Отдела имаше нещо като тайна традиция да се пие, ако някой от колегите убие престъпник. Това беше начин да се изпусне напрежението, породено от схватка на живот и смърт. След като беше създаден отделът за вътрешни разследвания, който да се занимава сериозно с всички предизвикани от служители смъртни случаи, започнаха да отлагат празненствата, докато не се чуе препоръката на отдела за вътрешни разследвания. Във всеки случай празненствата вече бяха анахронизъм и ако изобщо се случваха, това ставаше при дълбока секретност. Последното, което искаше Балард, беше да празнува заради смъртта на Томас Трент.

— Не се тревожи, няма да има парти — каза тя.

— Добре — каза Макадамс. — Така или иначе си тръгваш. Понеже си работила цял ден, тази вечер ще оставя Дженкинс сам, а ти отиди да поспиш и ела за нощната смяна утре. Така харесва ли ти?

— Да, чудесно. Благодаря, лейтенант.

Балард се огледа и видя свободно бюро със сравнително нов монитор отгоре. Беше далече от кабинета на лейтенанта и Бюрото на глупака. Когато стигна там обаче, видя чаша кафе и документи върху плота. Озърна се и видя съвсем празно бюро в редицата на „грабежите“, на което също имаше приличен монитор.

Седна зад бюрото и веднага влезе онлайн — за да види дали „Таймс“ имат материал за разследването на „Вътрешни“, което да коригира материала от сутринта. Все още нямаше нищо. Извади една от визитките, които бе взела от Таусън, и му написа имейл, в който предаде думите на лейтенанта, както и факта, че „Таймс“ още няма реакция. Телефонът й иззвъня, докато натискаше бутона за изпращане. Беше Роджърс Кар от „Тежки престъпления“.

— Хей, получи ли съобщението ми?

— Получих го, благодаря.

— Е, как я караш?

— Всичко е наред. Моят лейтенант ме осведоми, че вече не съм на резервната скамейка, защото разследването не е установило нарушения.