Майкл Коннелли - Късното шоу

— Ето го — каза тя. — Жълтото камаро.

Изчака, докато онзи не сви вдясно на първата пряка и не изчезна от поглед. Направи обратен завой и подкара в същата посока. Извади телефона си и натисна бутона за бързо набиране на комуникационния център. Продиктува регистрационния номер на камарото, после още веднъж, и поиска да го проверят веднага на компютъра.

— Чакам на линия.

На ъгъла сви вдясно. От камарото нямаше и следа. Тя настъпи педала и продължиха на север, пресечка след пресечка, като оглеждаха наляво и надясно. Не видяха колата.

— Мислиш, че си го подплашила? — попита Комптън.

— Не знам — отговори Балард. — Видя ме да надничам през прозореца на гаража му. Така видях колата.

— Лошо.

— Е, а ти какво би…

В този момент се обади диспечерът с информацията за собственика на колата и Балард я повтори, така че да чуе и Комптън.

— Еухенио Сантана Перес, седем, четиринайсет, седем пет. Няма досие. Благодаря.

Прекъсна линията.

— Този тип е чист — каза Комптън. — Може би не сме дошли където трябва.

— Жълта врата, жълто камаро… той е — каза Балард. — Отговаря на описанието на Нетълс. Може само да е купил оръжията от някого, но определено търсим където трябва.

Излязоха на „Санта Моника“, но все още не виждаха колата.

— Ляво или дясно? — попита Балард.

— Да върви по дяволите — каза Комптън. — Измъкна се веднага след като те видя. Сега трябва да се обадя на Уелбърн и да му кажа, че сме издънили цялата работа.

— Още не.

— Какво смяташ да правим?

— Просто се успокой. Не съм приключила с търсенето. Освен това имаме и къщата. Можеш да дадеш нея на администрацията по огнестрелните оръжия.

Балард съзря пролука в трафика и продължи направо, в северна посока, като прекоси булевард „Санта Моника“. Непрекъснато оглеждаха пресечките, докато стигнаха до „Сънсет“. После свиха вдясно, към магистрала 10Е

— Ще те закарам до центъра — каза тя примирено.

— Прецакахме се — отбеляза Комптън.

Докато наближаваха обаче рампата за платното в южна посока, зърнаха жълто петно няколко пресечки напред. Жълта кола сви в някакъв имот и изчезна.

— Видя ли я? — попита Балард. — Беше жълта.

— Нищо не видях — отвърна Комптън. — Къде?

Балард мина покрай рампата към магистралата и продължи на изток по „Сънсет“. Когато стигна до мястото, където бе свила жълтата кола, видя, че е огромен паркинг на магазин „Хоум Депо“. Входът беше свободен, а тя помнеше как тук винаги се тълпяха мъже, търсещи каква да е работа за деня. Това се бе променило, когато имигрантските власти започнаха редовни проверки за незаконни имигранти.

Балард влезе в паркинга и започна да го обикаля. Видяха жълтото камаро оставено в далечен ъгъл. Близо до входа на магазина имаше свободни места, така че там колата изглеждаше като изоставена. Балард провери номера. Беше този, който търсеха.

— По дяволите!

— Няма го — добави Комптън. — Още един, който е гледал „Жега“ много пъти.

— Какво?

— Оня филм. „Жега“. От деветдесетте. Вдъхновен от банков обир и престрелка в Холивуд.

— Повечето време през деветдесетте съм била на сърф борда в Хавай.

— Де Ниро играеше обирджия, който имаше едно правило — при първия знак, че те гонят, трябва да можеш да изоставиш всичко зад гърба си. Просто така.

Балард продължи да обикаля с колата и да оглежда лицата на хората на паркинга с надеждата да види мъжа от онази къща.

Никакъв късмет. Най-накрая паркира в ъгъла. През предното стъкло се виждаше камарото, на петдесетина метра.

— Всичко се обърка идиотски — изпъшка Комптън. — Трябваше да се обадим на Уелбърн. Вместо това те послушах и тръгнахме да се справяме сами.

— Шегуваш ли се!? — ядоса се Балард. — Обвиняваш мен? И ти искаше това, колкото и аз!

— Ти си тази, която винаги иска да побеждава. Да натрива носовете на хората.

— Мамка му, не мога да повярвам! Ако си толкова разтревожен за федералните, защо просто не вземеш едно такси и не се чупиш? Ще се обадя на Уелбърн и ще поема цялата отговорност. Защо не, по дяволите? Бездруго всички искат да ме обвинят за всичко. Просто се разкарай.

Комптън я погледна.

— Сериозно ли го казваш?

— Напълно — отговори Балард. — Слизай!

Без да я изпуска от поглед, Комптън отвори вратата, сякаш заплашваше, че ще си тръгне, ако не го спре.

Тя не го спря.

Той слезе и я погледна. Тя не изпускаше от очи камарото. Той затръшна вратата. Тя изобщо не го погледна.

— Още един замина в небитието — каза сама на себе си.