Жозе Родригеш душ Сантуш - Ключът на Соломон

Тринадесет минути.

— Вижте, аз изпълних своята част от уговорката каза той. — Сега е ваш ред. Моля ви, обадете се на онзи човек и му кажете да освободи приятелката ми.

Сам Дън се обърна към Хари Фъч, за да го подтикне да сложи край на играта.

— Добре, добре — изсумтя шефът на Националната служба за тайни операции и извади мобилния си телефон от джоба. — Ще се обадя. — Намери номера в списъка с контакти и натисна зеления бутон. Свърза се и след секунда придоби объркано изражение.

— Какво става — попита Томаш, който едва си поемаше дъх от напрежение. — Обадете се, по дяволите!

— Телефонът му е изключен — оправда се Фъч. — Батерията се е изтощила или няма обхват. — Орязването на бюджета на Агенцията ни принуди да раздадем евтини телефони на служителите си и…

Томаш изтръгна телефона от ръцете му и отново натисна бутона за набиране. Чу изщракване, след което проговори женски глас:

— Номерът, който набрахте, е недостъпен. Моля, оставете съобщение след сигнала.

— По дяволите! — изкрещя той, побеснял, и впери отчаян поглед в четиримата американци. — Ами сега? Какво ще правим?

Мъжете от ЦРУ изглеждаха объркани, особено Питър Белами и Сам Дън, които ясно осъзнаваха сериозността на проблема. Халдерман нямаше особено впечатлен вид, а Фъч изглеждаше спокоен. Шефът на агентите разпери ръце в знак на безсилие и примирено се взря в португалския учен.

— Опасявам се, че приятелката ви е загубена.

Агентът продължаваше да държи оръжието насочено към нея. Невъзможно бе да се опише с думи чувството, което изпита Мария Флор, когато преди секунди майор Фуентес бе долепил своя полуавтоматичен "Зиг Про" до дясното й слепоочие и бе натиснал спусъка. Шокът от онзи ужасяващ миг все още не бе отминал. Завързана за жертвената маса в средата на залата, със запушена уста и съдба — в ръцете на непознати мъже по неразбираеми за нея причини, заложницата силно трепереше; ръцете и брадичката й се тресяха неудържимо.

— Е, хубавице — усмихна се агентът от ЦРУ със садистично изражение. — Умираш от страх, нали?

— Мммм!

Португалката се опитваше да не отвръща на погледа му, не искаше да му доставя това удоволствие, но нямаше как да го избегне. Беше прекалено ужасена и я интересуваше само той да не допре отново оръжието до главата й — не че можеше да му попречи. Страшната истина бе, че не можеше да стори нищо, за да спре психопата, в чиито ръце бе попаднала, и усещаше, че няма да се измъкне жива.

Майор Фуентес отново се приближи до нея и избърса потта от лицето й.

— Добре, успокой се — прошепна той, очевидно искаше да я уплаши още повече. — Това бе само проба, вид подготовка за онова, което ще се случи точно в три часа сутринта. — Той извади пълнителя и й го показа. — Виждаш ли? Няма патрони. — Отново размаха пистолета пред очите й. — Когато натиснах спусъка, оръжието не беше заредено. Затова няма страшно, успокой се. Само проба.

След това той взе пълнителя и като се увери, че тя гледа, сложи демонстративно патроните един по един и го пъхна в пистолета с изщракване, като така даваше да се разбере, че следващия път, когато натисне спусъка, всичко ще е както трябва. Отиде до куфарчето си и извади сгънато черно платно, което веднага разгъна. Оказа се чаршаф, който постла на гладкия каменен под до мраморната маса, върху която заложницата лежеше.

— Никой не може да отрече, че съм чистник — отбеляза той. — Чаршафът ще попие кръвта и вътрешностите ти, за да не изцапаме залата, а после ще те увия в него. — Съдбата ти, хубавице, е в устата на рибите в река Потомак.

Майор Фуентес се разсмя и погледна часовника си. Стрелките показваха два и четиридесет и девет сутринта.

Оставаха единадесет минути.

Централата на мобилния оператор се включи с механичен глас, когато отново опитаха да се свържат с похитителя.

Единадесет минути.

Стрелките на стенния часовник препускаха в луда надпревара към третия час след полунощ и Томаш чувстваше, че и последната надежда го напуска. Очевидно Хари Фъч не можеше да се свърже по друг начин с мъжа, а на колегите му от ЦРУ нищо не им хрумваше.

— Имаме само телефонния му номер — отбеляза отчаяно Питър. — Дори не знаем къде я е отвел.

Завладян от внезапна решителност да не се предава без борба, Томаш седна зад бюрото и включи компютъра.

— Не е вярно — поправи го той. — Той ми каза, че ще бъде в Дома на храма на Соломон в три сутринта. Спомням си, че спомена числото тринадесет над основата на пентаграма и гробницата на Мавзол.