Айрис Джоансен - Издирването

Зад нея се чуха бягащи стъпки.

Нож. Нож в гърба. Нож, разкъсващ плътта.

Единственото й оръжие бе фенерчето.

Монти тичаше пред нея надолу по пътеката.

Задушаващ мрак. Къде отиваше?

Нямаше значение. Трябваше да следва кучето.

Зад нея отекваха стъпки.

По-бързо. Да бяга по-бързо.

Пред нея дърветата се разреждаха. Виждаше светлина.

Отбивката. Обля я вълна на облекчение, когато Монти спря и погледна назад към нея, изчаквайки.

— Върви!

Сара се втурна напред и излезе на бетонната настилка. Позната кола бе паркирана до сградата. Автомобилът бе на Хенри Смит, а той седеше зад волана.

Слава богу!

Хвърли поглед през рамо, докато тичаше нататък.

Не се виждаше никой.

Но там имаше някого. Знаеше. Усещаше го.

Почука на прозореца на колата, докато Монти възбудено се разхождаше наоколо.

Смит не я погледна. Защо, по дяволите…

Защото в слепоочието му имаше малка кръгла дупчица.

Отдръпна се от колата.

Мъртъв. Мъртъв. Мъртъв.

Смит бе мъртъв. Чейвз бе мъртъв.

А в гората имаше някой, който ги дебнеше и се приближаваше.

— Сара!

Завъртя се и метна фенерчето по мъжа, който вървеше към нея.

Лоугън изръмжа, когато то го удари в гърдите.

— По дяволите, заболя ме. Защо не…

— Лоугън! — Хвърли се в ръцете му. — Мъртви са! Всички са… — Не спираше да трепери. — А той е някъде там! Тичаше след… — Изтръгна се от ръцете му. — Има нож… Но Смит е прострелян. Трябва да има и пистолет.

— Спокойно — каза й той. — Никой няма да те нарани.

— Напротив. — Лоугън. Никой не биваше да нарани Лоугън. Нямаше да го понесе, ако… Задърпа го към сградата. — Влез вътре!

Но той само се премести пред нея.

— Безопасно е. — Погледът му обходи обкръжаващите ги гори. — Погледни нагоре по пътя.

Фарове. Две полицейски патрулки се приближаваха към тях.

Отпусна се облекчено.

— Обадих им се, когато тръгнах по този шибан път. Исках да съм в състояние да те открия, без да се налага да претърсвам цялата област край езерото. Разбрахме се да се срещнем тук. — Обърна се към нея. — А сега казвай. Бавно и ясно. Кой е мъртъв?

Имаше чувството, че коленете й няма да удържат повече. Облегна се на капака на колата.

— Чейвз и Смит. В колата е. Мислех, че той ме следи. Каза, че никой освен него не ме е проследил от ранчото, но трябва да е имало…

— Шшшт, чакай малко. — Заобиколи колата, извади кърпичка, после внимателно отвори шофьорската врата и надникна вътре. — Господи! — Тръшна вратата и се обърна към Сара. — Ами Чейвз?

— В гората е. Зад онези камъни. Аз съм виновна. Изпратих го там сам.

— Заведи ме.

— Не зная дали ще го намеря. — Разтри слепоочието си. — Но Монти може. — Горкият Монти, щеше да се чувства ужасно, като се върне при тялото. Бе му обещала живот, а само му бе навлякла още повече смърт. — Ако е безопасно за него. Няма да позволя някакъв луд да застреля кучето ми.

— Не е луд. А и когато види всичките тези полицаи, ще избяга веднага.

— Откъде знаеш? Смяташ, че е Руджак, нали?

— А ти не смяташ ли?

Не знаеше какво да мисли. Трудно й бе да разсъждава изобщо. Но очевидно въпросът се нуждаеше от отговор, защото Лоугън се отдалечаваше от нея в посоката на патрулките, които току-що бяха отбили на паркинга.

Монти спря на десетина метра от камъните и не искаше да се приближи повече. Сара не го насили. Нямаше желание да вижда отново окървавения нож.

Посочи с фенерчето си.

— Ето го.

Лоугън и четиримата полицаи се приближиха, като преди всяка крачка оглеждаха района с фенерчета. Тя знаеше, че се боят да не унищожат уликите, но й се струваше, че им отнема цяла вечност да изминат последните няколко метра.

Нека се свърши и да си вървят у дома.

Извърна поглед, но все още чуваше шепота им, когато коленичиха до тялото на Чейвз.

— Сара. — Лоугън се върна до нея. — Лейтенант Кармайкъл те вика.

— Защо да…

— Просто ела, става ли?

— Не, не става. — Но все пак тръгна към камъните. — Остани тук, Монти.

— Върви по камъните, за да не повредиш…

— Зная. — Застана до тялото на Чейвз, взирайки се над него в лейтенант Кармайкъл. — Викали сте ме?

— Не можем да местим тялото, но главата му е обърната на една страна. — Показа й с жест да коленичи до него. — Погледнете го.

Не искаше да го гледа, но въпреки това го направи. Очите и устата му бяха отворени. Смъртта трябва да го бе изненадала и…

Тя се вцепени от шок.

— Това не е Чейвз.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм. — Взираше се замаяно в отпуснатите черти на мъртвия. — Не е Чейвз.