Джеффри Дивер - Убийте Райм

— Запитвали ли сте се откъде Джим е научил за другите болни от рак?

— Не! Спрете!

— Аз му давах имената им, за да може Кюлбо да се погрижи за тях. Джим Бел ми е любовник. От години се занимаваме с това. Той ме прати в Блакуотър Ландинг след отвличането на Мери Бет. За примамка… Отидох да се помотая наоколо, в случай че Гарет пак се появи. Щях да отвлека вниманието му, за да могат Джеси и Ед Шефър да го заловят. Ед също беше замесен. После щяха да го принудят да каже къде е скрил Мери Бет. На никого не му беше дошло наум, че ще реши да ме отвлича. Така успя да се измъкне, преди Джеси да дойде.

„О, да, в този град има няколко оси…“

— Спрете! — понечи да извика Райм, но от устата му се изтръгна само неразбираем шепот.

— Петнайсет секунди минаха — каза анестезиоложката. — Може би все пак ще биете рекорда. Продължавате ли? Не чувам да броите.

Лидия го докосна по челото:

— Ще „бдя“ над вас. Знаете ли колко много неща могат да се случат по времето на една операция? Прекъсване на тръбата за кислорода, грешки в лекарствата. Какво ли не.

— Чакайте — опита се да извика Райм. — Чакайте!

— Уха — изсмя се анестезиоложката, без да изпуска от поглед монитора. — Двайсет секунди. Мисля, че ще успеете, господин Райм.

— Не мисля така — прошепна Лидия и бавно се изправи.

Пред очите на Райм всичко бавно посивя.

„Това наистина е едно от най-красивите места на света… — помисли си Амелия Сакс. — За гробище.“

Гробищният парк на Танърс Корнър бе разположен на върха на един хълм, от който се разкриваше широка гледка към река Пакенок. Местността беше много красива и това бе първото нещо, което се виждаше, ако човек пристига откъм Ейвъри.

Блакуотър Канал също блестеше под слънчевите лъчи. Оттук дори това мрачно съоръжение, причинило толкова смърт и тъга, изглеждаше красиво.

Около отворения гроб, в който гробарят спускаше една урна, стояха още посетители. До Сакс бяха Люси Кър и Гарет Ханлън. От другата страна стояха Мейсън Жермен и Том, с бастун и както винаги, с безупречно изгладени панталони и риза. Носеше и червена карирана вратовръзка, която въпреки цвета си изглеждаше подходяща за тържествения момент.

Фред Делрей, с неизменния си черен костюм, също стоеше наблизо, замислен, сякаш си повтаряше наум пасажи от някоя от философските книги, които обичаше да чете. Щеше да прилича на проповедник, ако носеше бяла риза, а не светлозелена на жълти точки.

Свещеник не присъстваше, въпреки че щатът се слави с набожността на жителите си. Гробищният служител вдигна поглед и попита дали някой от присъстващите иска да каже няколко думи. Тъй като никой друг не пожела, Гарет бръкна в джоба на раздърпания си панталон и извади намачкана книга — „Миниатюрният свят“. Зачете с несигурен глас:

— „Някои отричат съществуването на божествена сила, но това цинично схващане търпи сериозна критика, ако се вгледаме в света на насекомите. Те са надарени с толкова много удивителни особености: крила, толкова ефирни, че изглеждат изтъкани от невидима материя; сетива за определяне скоростта на вятъра, които позволяват на мухите да разберат кога е опасно за летене; толкова съвършен строеж, че инженерите ги взимат за прототипи на съвременните роботи; и най-важното, насекомите притежават удивителната способност да оцеляват въпреки старанието на човека да ги унищожи, въпреки хищниците и замърсяването на околната среда. В моменти на отчаяние трябва да се вгледаме в упоритостта и постоянството на тези чудни създания и така да намерим утеха и да възродим собствената си вяра.“

Гарет вдигна очи, затвори книгата и запука нервно с кокалчета. Погледна Сакс:

— Искаш ли… такова… и ти да кажеш нещо?

Тя поклати глава.

След известно време мълчаливата групичка тръгна бавно по виещата се нагоре алея. Гробарите започнаха да засипват дупката. Докато стигнат на върха на покрития с дървета хълм, на който се намираше паркингът, Сакс остана почти без дъх.

„Не бих имала нищо против да ме погребат на такова място…“

Тя спря и избърса чело: севернокаролинското слънце все така печеше безмилостно. Жегата явно не правеше впечатление на Гарет. Той изтича към колата на Люси и започна да вади торби с храна от багажника.

Нито времето, нито мястото бяха подходящи за пикник, но може би руската салата и динята все пак не бяха чак толкова лош начин да изразят почитта си към мъртвите.

И алкохолът, разбира се. Сакс разрови торбите и най-сетне откри бутилката осемнайсетгодишно уиски „Макалан“. Дръпна запушалката и тя се отвори с леко изпукване.