Джон Коннолли - Дарк Холоу

Елис се изтъркаля до чардака като голяма топка за боулинг, увита в кожи да не се пропука от студа. Като го гледа човек, едва ли ще повярва, че този симпатичен шишо може да тича, камо ли да спасява нечий живот. Но ще ви кажа, че видът му е много измамен, а пък не му е и работа да тича, макар че когато трябва, и това става. Елис е човек наблюдателен и разсъдлив; той задава въпроси, слуша отговорите много внимателно, мисли, наблюдава, пак пита и така. Резултатите са доста добри — малко неща му се изплъзват на Елис. За такива като него в нашия щат казват, че може да яде супа с вилица, и то успешно.

Съпругата му е едра матрона на име Дорийн, която се усмихва рядко и скъпернически. Ужасно обича да се маца с грим и така дебело си го слага, та чак да си надраскаш инициалите в него. Елис си я търпеше, както светците търпят инквизицията, но си мисля, че дълбоко в себе си хич не я харесва. Абе, човешки работи.

Сигурен съм, че намира истинско удовлетворение в работата си — тя му е и животът. На второ място е бейзболът — ужасно го обича, помни всички важни дати и факти и може да ви цитира какво ли не от Професионалната лига. Кой от големите кога и с какво се е издънил, кой с какво се е прославил, кой е най-големият шемет и прочие и прочие. Часове наред може да ви разказва за 2 май 1917 година, когато Фред Тони от „Червените“ и Хипо Воун от „Къбс“ се надхитряли девет полувремена без съществен резултат, докато в десетия Лари Копф направил невероятен хоумър 5 5 Удар, който позволява на посрещана с бухалката да обиколи базите и да спечели. — Бел.‍прев.‍ , как през 1932 г.‍ Лу Гериг от „Янкс“ подобрил всички рекорди — за хвърляне, за посрещане, за удар и т.‍н.‍ Традиционен любимец на пресата е големият бейзболист Бейб Рут, ама Елис помни Лу Гериг и все за него говори.

Отдръпнах се от вратата и му направих място да влезе. Нямах голям избор — доста бе едричък.

— Чудесно изглеждаш, Елис — рекох му аз. — Май има полза от диетите, а?

— Гледам, че някой ти е поправял покрива — отвърна ми той. — Ти нали си градски и затова сигурно си и единственият тук, дето си бачка покрива през зимата. Може би и сам си поработил, а?

— Всъщност да.

— Оле Боже, май е по-безопасно да поговорим отвън, а?

— Много смешно — сопнах му се аз, а той тежко се отпусна в един от кухненските столове. — Ако ще се будалкаме, по-добре внимавай подът под теб да не се продъни. Дюшемето не съм го сменял, да знаеш.

Налях му кафе. Той отпи, забелязах, че изражението му се промени и от ухилено стана съвсем сериозно, дори тъжно.

— Да няма нещо кофти, а, Елис? — попитах веднага.

— Да, доста кофти. Ти познаваш ли Били Пърдю?

Сигурен бях, че знае отговора на този въпрос. Опипах пресния белег под окото. Ръбовете на шевовете все още се усещаха.

— Да, бе — знам го.

— Подочух, че сте се счепкали с него преди, ден-два, а? Да ти е казвал нещо за бившата си съпруга?

— Защо?

Ама хич нямах намерение да топя Били ненужно. В стомаха ми се набра тежка буца. Усещах, че има неприятна новина.

— Защото тази сутрин са намерили Рита и момченцето и мъртви в жилището им. Вратата не е била насилвана, никой нищо не е чувал.

Въздъхнах дълбоко, прониза ме силна болка. Отново видях лицето на Доналд, отново усетих ръката на Рита върху бузата си. Силен гняв ми замъти мозъка, в същия миг интуитивно реших, че виновен ще да е Били. Кой друг? Това усещане не продължи дълго, но силата му ме разтресе. Помислих и друго: едва ли е той — той ги обичаше толкова много. Но защо не е бил при тях, когато е било нужно, защо не ги е защитил, по дяволите? Ама май точно аз нямам право да задавам такъв въпрос. А може и да не е така — може би след всичко, което се случи през последната година, никой няма по-голямо право да го задава.

— Как точно се е случило?

— Разбрах, че жената е била удушена. За детето още не зная. Няма явни следи от сексуално насилие.

— Значи още не си бил на местопрестъплението?

— Не. Днес трябваше да ползвам почивен ден, ама ето на — сега отивам там. Съдебният лекар сигурно вече е пристигнал. И той има един късмет — беше канен на сватба в Портланд.

Пристъпих до прозореца. Вятърът отвън люлееше дърветата, чифт черноглави птици се рееха високо, високо в небето.

— Да не смяташ, че Били Пърдю е убил собствените си жена и дете? — попитах го тихо.

— Може би. Няма да е първата откачалка, която го прави. Жена му ни се обади преди три дни — беше вечер — и се оплака, че се мотаел пред къщата, пиян като казак, крещял, заканвал се и настоявал да го пусне. Изпратихме една патрулка и момчетата го прибраха да изтрезнее. На другия ден го пуснахме, след като го предупредихме, че ако повтори сценката, ще го приберем за по-дълго. Може да е побеснял от решението й да го напусне завинаги. Всичко става при такива като него.