Джон Коннолли - Дарк Холоу

Върнах се вътре, взех мощния фенер, облякох пуловер и проследих стъпките чак до пътя. Не бяха минавали кой знае колко коли и установих, че те продължават до банкета. Стоях на пустото шосе, гледах наляво и надясно. Нямаше никой. Върнах се у дома.

Сега огледах кухнята много по-внимателно. На масата в ъгъла й се мъдреше нещо. Взех го, но не в ръка, а с тънка кърпа.

Разгледах го внимателно. Бе детска играчка — малък дървен клоун. Тялото бе направено от отделни ярко боядисани пръстени, които се държат заедно благодарение на завинтената най-горе глава на ухилен смешник с островърха шапка. Дълго го изучавах, после поставих играчката в найлонова торбичка и я окачих до мивката. Заключих задната врата, проверих всички прозорци и си легнах.

По едно време, изглежда, пак съм се унесъл в неспокоен сън, защото ме споходи кошмар. Сънувах, че голяма черна сянка пристъпя в мрака, огромният й силует гротескно изпъква на фона на звездното небе. Видях и дърво. Самотно дърво на нещо като поляна, а от клоните му висят неясни силуети. Усетих мирис на кръв и сладникаво-отблъскващ парфюм. Нечии дебели и гадни като обелени кренвирши пръсти опипват голия ми гръден кош.

Видях как звездите умират една след друга, а нейде в мрака ридае дете.

Когато се събудих и станах, прозорецът вече светлееше, а земята беше замръзнала. Отидох в кухнята. Все ме теглеше към играчката, затова пак я огледах: контурите й се мержелеят през белия найлон на торбичката, цветовете се губят, като на избеляла имитация на оригинал, но дългият червен нос бойко стърчи през отвора.

Навлякох тренировъчния анцуг — горнище и долнище — и се отправих към огромния пазарен център — националната верига ЮЕС1. Преди това обаче проверих внимателно и заключих всичко, което можеше да се заключи у дома — нещо, което обикновено не правя. Завих по „Спринг стрийт“ и затичах на юг към кръстовището на „Маси Роуд“. Отляво остана бялата дървена камбанария на Първа баптистка църква в Скарбъро, отпред бе малкият супермаркет, който наричаха „Магазинът с осемте ъгъла“. Хванах по „Спринг“ чак до номер 114, огледах се и продължих — улицата бе спокойна, пуста, боровете си шепнеха нещо тихо над мен. Минах покрай гимназията отдясно, тук бях учил след като се преместихме в Мейн, дори бях играл и в отбора на „Червенокожите“ точно когато грипът натръшка половината от тях. Отляво е паркингът на големия супермаркет „Шоп енд Сейв“, той бе пуст, но по шосето към ЮЕС1 вече се набираше трафик. Подреждането на множеството постройки в комплекса е доста неугледно. Винаги си е било такова. Когато през осемдесетте години започна строежът, вече беше малко късно да се променят плановете, пък и като си помисля, ЮЕС1 си изглежда все така навсякъде в САЩ — в който и град да отиде човек.

Когато пристигнахме в Скарбъро за пръв път, тук имаше само един пазарен комплекс — висока многоетажна сграда, наречена „Орион Сентър“. Там беше гигантският „Мамът Март“ — универсален магазин от типа на „Улуъртс“, „Мартинс“ — колониални стоки, лондроматът — обществената пералня на самообслужване, и магазинът за алкохол, който дядо наричаше „Доктор Грийн“. Името бе от времето когато всички подобни магазини са били еднотипно боядисвани в зелено по нареждане на щатската комисия за алкохолни напитки.

В „Доктор Грийн“ си купувахме „Олд Суилуоки“ и „Пабст Блу Рибън“. Тогава бе забранено да се продава алкохол на ненавършили осемнадесет години; не че имаше голямо значение — винаги успявахме да се сдобием с уиски, бира и други неща. Къркахме на Хигинс Бийч — криехме се на отдалечения край на плажа откъм птичия резерват. Там се въдят какви ле не пернати, особено приятно пеят едни, наричат ги калугерици — все едно слушате сребърни камбанки.

Помня отлично как през 1982 година се опитах да навия Беки Бъруби да ми бутне на плажа. Не стана. Но беше едно лято, не ми говори, кръвта ти кипи и все ти се струва, че ще си пукнеш непорочен, а наоколо толкова много хубави момичета, свят да ти се завие! Скоро бях научил, че Беки има пет деца, значи все пак се бе научила да ляга с мъж, ама не и с мен. Тогава карахме автомобили от шестдесетте — бяха ужасно модни: понтиаци с гюруци, емджита, тъндърбърд, шеви — „Шевролет Импала“, и камаро с големите веобразни двигатели — Боже мой — жестоко, жестоко! Имаше и една друга марка — „Плимут Баракуда“ — с подвижен покрив, оле, Боже! Ние — хлапаците — работехме кой където може. По хотели, мотели, на автогарата и по плажовете, някои бачкаха и като келнери — печелеха се много повече пари.