Джон Коннолли - Дарк Холоу

Помня и едно сбиване недалеч от „Орион Сентър“. Беше жежка нощ — кръвта ни играеше, — нали ви казах. Сигурно сами сме си го търсели, ами да, като си помисля. Ступахме се с едни момчета от Олд Орчард Бийч, които се бяха разходили малко по на север, като са търсели именно същото. Отначало само си разменяхме обидни думи. После — заплахи, и накрая — удари. Тогава не умеех да се бия — не и в онези години — и някакъв тип, чието име така и не научих, ме прасна силно по носа. Ама здраво ме перна. Някакъв си, когото никога не бях срещал, повече и не срещнах. Братовчед на някой местен, дошъл от Чикаго. Помня само, че имаше гадни, злобни очички, носеше избелели джинси, фланелка на „Аеросмит“ и кожено рокерско яке.

Явно бе печен във въргалите, защото юмрукът му ме намери за нула време точно в носа и ми причерня. Все едно че ме удари багер с онази голяма метална топка, която използват за събаряне на сгради. Хрущялът изпращя, за секунда не знаех къде се намирам, направо рухнах на земята, рукна кръв, задави ме. Битката около мен се разпали. И друг се озова на земята, свит на топка, а нечии злобни крака го ритаха където сварят — в корема, главата, гърба. Аз обаче смътно долавях всичко това; беше ми паднала пелена пред очите — къде от болка, къде от страх и световъртеж. След няколко минути конфликтът приключи с псувни, последни закани и цинични обещания, разбира се, и няколко финални ритници. Аз си останах в същата поза на земята — превит, с ръце на разбития нос, сълзите ми — смесени с кръвта.

Помогна ми Антъни Хъченс — Тони Хъч, както му викахме на млади години. Бе тренирал борба, преди семейството му да се премести в Скарбъро Хай, по-късно беше голямата надежда на Университета на Ню Инглънд, щеше да стигне и до Олимпийски игри, ако не бе получил гръбначна травма. Наведе се над мен и ми заговори тихо, настойчиво, успокояващо. Не помня думите. Отмести ми ръцете, постави длани на бузите и се загледа в мен със спокойствието на врял и кипял лечител. Изглежда, множество пъти бе гледал подобни травми на тепиха, а имаше и професионален усет за тези неща. Сетне извика по име двамина от стърчащите наоколо дангалаци — те ми хванаха ръцете, а той направи нещо бързо и ужасно болезнено с носа ми, и то само с помощта на двата си палеца.

Пак се чу хрущене, болката бе изпепеляваща, неописуема. Свитки ми изхвръкнаха от очите, за миг ослепях, после виждах само в червено. Изпищял съм, като че ме колят — не че помня самия писък, приятелите ми разказваха впоследствие. Накрая агонията затихна и остана само тъпа болка, а Тони се изправи. По пръстите му имаше кръв — моята кръв. Но носът ми бе наместен или не знам как там му викат специалистите, а деформации по лицето ми не останаха.

Интересно: оттогава насам вече не изпитвам страх, че някой може да ми счупи носа. Любопитна нагласа — познавам болката, нямам желание да я изпитвам отново, но сме като стари познати — ако се наложи, ще се справя, както се бях оправил и първия път. И друго хубаво нещо — вече никога не съм изпитвал същия шок, същата безпомощност, същото страдание. Всичко това остана зад мен и аз станах някак по-силен. Нещо подобно ми се случи — вярно е, — когато си отидоха Сюзън и Дженифър. Но вторият случай ме промени по друг начин — част от мен умря и вместо да стана по-силен, нещо завинаги си отиде от мен.

Прекосих площадката на ЮЕС1 при италианския ресторант „Амато“ и продължих по „Олд Кънтри Роуд“, който пресича старите солени блата, които поне веднъж месечно наводняват околността. Минах покрай католическата черква на името на Максимилиан Колбе и стигнах чак до гробищата. Дядо е погребан на Пета алея. Много обичаше да се шегува с името й, защото още приживе бе купил мястото за вечни времена — за него и за баба. И двамата сега почиват там. Поседнах до гроба, изскубах избилите плевели, казах кратка молитва.

Сетне се върнах у дома и си сварих кафе. Изядох един грейпфрут и се замислих върху случилото се предната нощ. Часовникът показваше почти девет, когато пристигна Елис Хауард — заместник-началникът на отдел „Следователски“ на портландската полиция. Бе навлечен в кафяв кожух и с мъка се измъкна от колата. Детективската служба на полицията се дели на няколко подотдела — „Наркотици и пороци“, „Престъпления срещу личността“, „Имуществени престъпления“ и „Административен“. На практика Елис ги командва всичките с помощта на един лейтенант и няколко сержанти, всеки от които отговаря за определена част от работата. Общо са 22-ма полицейски служители и четири технически лица — експерти по уликите и тем подобни. Екипът е малък, но добър.