Джон Коннолли - Белият път

— Действай!

Върджил приклекнал и свалил ламарината. Отдолу зейнала ямата.

— Наведи се над отвора!

Върджиловото лице се разкривило от ужас, сълзите му рукнали безконтролно. В устата си усещал солено и вкус на сажди, навел се и надникнал в тъмната бездна под него.

— Съжалявам — хлипал с мъка и треперел силно. — Ужасно съжалявам за всичко, което съм сторил… разкайвам се…

Отново усетил натиска на дулото, този път в тила.

— Какво видя? — попитал гласът.

— Видях човек — отвърнал Върджил и вече нямало защо да лъже, било му все едно. — Вдигнах глава, видях мъж, беше чернокож. А с него имаше друг, той беше бял. Не можах да го разгледам добре. Трябваше да се взра по-внимателно. По-внимателно трябваше да гледам…

— Какво видя?

— Вече казах, видях…

Петлето изщракало.

— Какво видя?

И чак тогава му светнало, та загрял.

— Нищо не видях — отвърнал Върджил бързо и заговорил в скоропоговорка: — Нищо не видях, не можах да ги разгледам, едва ли някога ще мога да ги разпозная. Нищо не съм видял, не зная колко са били. Това е всичко. Нищо не…

Натискът в тила му секнал.

— Не ме карай пак да се връщам, Върджил — прекъснал го гласът.

Върджиловото тяло се тресяло от изживяния страх, все още го мъчела несигурността. Какво ще стане сега? Може би…

— Няма, няма, няма — повтарял той. — Няма, обещавам…

— Сега ще останеш тук — наредил отново гласът. — Ще стоиш така — клекнал!

— Ще стоя — рекъл Върджил. — Благодаря. Благодаря ви.

— Няма защо — отвърнал гласът.

Върджил не чул отдалечаващите се стъпки. Останал така, клекнал и надвесен над кладенеца, докато най-сетне се показали първите слънчеви лъчи. Тогава се изправил и все така потреперващ, се върнал в схлупената си къщурка.

Подготовката започна през следващите два дни. Няколко автомобила — на път за вътрешността на щата, през щатската граница, по няколко души в кола — по двама, по един. И само по пътищата, не и със самолет. Имаше една двойка, досущ младоженци — чуруликат си влюбено, целуват се и си държат ръцете, отседнаха в онова мотелче току извън Сангървил. Само че в двойната стая през нощта си легнаха на отделни легла. Имаше и една групичка от четирима мъже; закусиха набързо в ресторантчето „При госпожица Портланд“ на „Марджинъл Уей“ а очите им постоянно играят и все се спират на големия черен бус, с който бяха пристигнали. Приближи ли ги някой, настръхват, отмине ли ги — видимо се отпускат.

Друг мъж пък дойде с камион от север, откъм Бостън. През повечето време избягваше междущатското шосе, подбираше второстепенни пътища, накрая се набута в една борова горичка, а пред него — в далечината — блеснаха водите на езеро. Погледна си часовника — беше много рано. Тогава се върна към Долби Понд и клуба за танци „Ла Каса Екзотик“. Каза си, че има и по-кофти начини човек да си убива времето.

Разигра се най-лошият възможен сценарий: падна се съдията от Върховния съд Уилтън Купър да разглежда, с други думи, да ревизира решението да бъде отказана гаранция на Арън Фокнър. Един час преди заседанието Боби Андрюс и неговият екип посетили Купър в кабинета му и представили своята аргументация по случая, изтъквайки убедеността си, че е налице сериозен риск Фокнър да се укрие от правосъдието, а също да намери начини да заплашва и изнудва свидетелите срещу него. Тогава Купър ги попитал дали имат пресни факти или доказателства в този смисъл, но те били принудени да признаят, че не разполагат с такива.

В изложението си защитникът Джим Граймс оспори тезата на обвинението, че е представило достатъчно доказателства за възможно извършени от Фокнър в миналото углавни престъпления. Позова се и на три отделни и авторитетни медицински източника в смисъл, че в затвора Фокнъровото здраве се е влошило най-сериозно. Обвинението не бе в състояние да оспори това становище, тъй като според затворническите лекари Фокнър наистина страда от някакво заболяване, макар и те самите да не са в състояние да го диагностират точно, но признават, че индивидът слабее постоянно и бързо, телесната му температура е значително по-висока от нормалната, същото важи за кръвното налягане и пулса. Граймс цитира още лекарско мнение, че стресът на затворническото битие категорично застрашава живота на клиента му. И тъй като прокуратурата досега не е успяла да аргументира сериозно обвинение, не е нито справедливо, нито хуманно, изтъкна той, клиентът му да продължава да пребивава в затвора, докато компетентните органи се стремят да намерят добавъчни доказателства, с цел да подсилят тезите си. Фокнър се нуждаел от спешна и най-висококвалифицирана медицинска помощ, той вероятно щял да бъде хоспитализиран и нямало абсолютно никаква опасност да се опитва да бяга и да се укрива от закона. И по всички тези причини незабавно трябвало да му бъде разрешена гаранция.