Джон Коннолли - Жътварите

Ден след погребението на Лорета Хойл в Ню Джърси в Куинс приятели и близки съпроводиха Уили Бру до вечното му жилище. Присъстваха Детектива, Ейнджъл и Луис, бившата съпруга на механика, множество искрено опечалени приятели и познати. Уили би останал доволен.

След това неголяма група се отправи към заведението на Нейт, за да почете паметта му още веднъж. Ейнджъл и Луис седнаха на ъглова маса сами и останаха там в продължение на час, всъщност докато вратата се отвори и влезе Арно. Отсъствието му се набиваше на очи, но никой не знаеше къде е отишъл. На погребението се движеше из тълпата като сомнамбул, без да забелязва протегнатите към него ръце, съболезнователните думи или чашата питие.

Сега мина край масата на Детектива, спря, без да сяда, и укорително рече:

— Длъжен бяхте да го опазите!

Детектива кимна в знак на съгласие, но не отвърна нищо.

Оттам Арно продължи към Ейнджъл и Луис. Изправен пред тях, бръкна във вътрешния джоб на единственото сако, което притежаваше, извади бял плик и го подаде на Луис.

— Какво е това? — запита Луис, поемайки плика.

— Отворете, ще видите.

Луис го послуша. Вътре имаше банков чек.

— Той е за двайсет и две хиляди триста осемдесет и пет долара — заяви Арно. — Остатъкът от дълга на Уили към вас.

Луис прибра чека и опита да върне плика на Арно. Хората наоколо притихнаха.

— Не го искам — рече Луис.

— Не ме интересува — натърти Арно. — Задръжте си го. Това са ваши пари, Уили ви ги дължеше. Сега дългът е върнат, нещата са уредени. Не бих искал да лежи в гроба длъжник. Направихме нужното. В замяна бих ви помолил в бъдеще повече да не идвате в нашия сервиз.

„Нашият“ бизнес, „нашият“ сервиз — на Уили и него. Винаги така бяха приемали нещата в миналото. Така щяха да останат и занапред. Името на Уили ще стои на табелата, Арно ще приема старите клиенти, ще обслужва автомобилите им.

След тези думи дребният мъж се обърна и излезе от бара. Прекоси улицата на път към сервиза, влезе през страничния вход и запали осветлението. Въздъхна дълбоко и отиде в малкия офис, за да извади шишето от шкафа. Беше същият бърбън — „Мейкърс Марк“. Наля си, изля останалото в керамичната чаша на Уили, седна на любимия му стол.

И се разплака. Беше вече сам, наистина сам.

Екипът, който поддържаше басейна, пристигна в сградата както винаги — в 19.00 часа, тъкмо след като Хойл бе свършил вечерното си плуване. Във фоайето го посрещнаха Симиън и друг охранител на име Аристийд. Провериха хората с детекторните палки и ги обискираха. Това се правеше винаги по едно и също време, докато Хойл се готви за вечеря. Симиън познаваше всичките по физиономия и име, но днес двама от специалистите не бяха от постоянния състав. Обезпокоиха го заместниците — бяха азиатци, затова незабавно телефонира на собственичката на компанията по поддръжката. Тя обаче потвърди, че въпросните двама, японци по националност, са нейни служители. Имало болни хора, пък и извънредна работа. А новите били изпитани, много добри и съвестни работници. Отговорът й задоволи Симиън, но за всеки случай той отново обискира екипа и най-внимателно провери целия му инструментариум, спрейовете, контейнерите с различни препарати и всичко останало. Едва тогава разреши да влязат.

Басейнът на Никълъс Хойл беше последна дума на техниката — най-новото и най-скъпото. С докосване на определен бутон се създаваха различни, предварително програмирани речни ефекти — например режим на плуване срещу течението. Системата за стерилизиране на водата беше ултравиолетова с автоматично дозиране на хлора и максимално прецизни филтри, йонен контрол и всякакви други регулиращи устройства. На повърхността се движеше вакуумна чистачка „Долфин 3001“ и цялата тази система се управляваше от контролен панел в специална кабина, монтирана до сауната. Хойл имаше и други прищевки — за сигурност и икономии на ток, въпреки че се бяха оказали скъпо удоволствие, и то най-вече от екологична гледна точка. Затова пък осветлението се палеше и гасеше автоматично при влизане и излизане. А веднъж потопеше ли се в басейна, помещението се затваряше херметически. Отключваше се единствено с помощта на електронно устройство, което четеше само човешка длан, тоест сравняваше данните й с предварително вложените.

Именно тази изключително сложна техника изискваше постоянна поддръжка. Налагаше се често да се почистват и калибрират електродите на йонния контрол, да се наблюдават нивата на хлора и другите разтвори, редовно да се тестват всички електронни дозатори. Двамата нови работници носеха необходимите за целта материали и техника. Симиън стоеше зад тях и зорко следеше действията им. Когато свършиха, той се разписа за работата им в дневника на поддръжката, а те се поклониха учтиво, благодариха и закрачиха към асансьора.