Джон Коннолли - Жътварите

Луис огледа терена, постройките, сенките извънредно внимателно и без да бърза. Ейнджъл легна до него на земята, също насочил бинокъл. За беля раната се обаждаше отново. Болката не бе силна, но постоянна и дразнеща. Знаеше, че Фулси разполагат със седативи, но не си поиска. Беше опасно да притъпява сетивата си точно сега.

— Откритото пространство не е малко — обади се той. — Ще ни забележат, докато пресичаме.

— И какво? — сви устни Луис. — По мен стреля един от най-добрите снайперисти — именно в движение и на открит терен. И се издъни. Мислиш, че отсреща са по-добри от Блис? Трудно се улучва движеща се мишена, освен в близък бой.

Зад тях беше приклекнал Детектива. Уили седеше на няколко метра встрани. Почти не беше проговорил след убийството на Блис. Изглеждаше посърнал, очите му — хлътнали в орбитите и отнесени, сякаш се взираше в нещо, което вижда само той. Паркър съзнаваше, че механикът е в шок. Освен това, за разлика от Луис, отлично разбираше какво изпитва той в момента. Знаеше, че отнемайки нечий живот, извършителят обичайно поема върху себе си тежко бреме. Това бе закон на живота и цената, която плаща убиецът. Беше го изпитвал върху себе си десетки пъти. Само че Уили нямаше как да знае това. Кой да му го обясни? И сега убийството щеше да го измъчва до сетния му ден и час.

Луис погледна небето. Вече притъмняваше, отново се набираха облаци, въздухът тежеше. Пак щеше да вали. Детектива проследи погледа му и кимна.

— Ще изчакаме.

После се обърна към Уили и му предложи да не участва в предстоящото кръвопролитие.

— Ако искаш, изчакай ни тук. Какво ще кажеш?

Монтьорът се замисли и след малко отсече:

— Ще дойда.

Сега изглеждаше още по-отпаднал, безсилен, като че животът бавно го напускаше. Ръцете му не преставаха да треперят. Даваше си сметка, че едва ли ще е в състояние да държи браунинга стабилно. Оръжието бе в джоба на гащеризона и сигурно щеше да си остане там. Повтаряше си, че няма да го използва, никога повече. Сякаш той бе фатално простреляният.

Изчакаха на същото място, безмълвни, напрегнати. Тръгнаха веднага, щом заваля.

Движеха се на двойки, бързо притичваха от място на място. Духаше западен вятър, валеше силно и видимостта бе лоша. Едрите капки плющяха по дрехите им, но биеха и по прозорците на Лийхейгъновата къща, а това заглушаваше стъпките им. Стигнаха оградата, оттук нататък за прикритие използваха декоративните храсти и дърветата. Заобиколената отвсякъде с веранда главна сграда бе вече близо. Прозорците на първия етаж бяха плътно затворени, пердетата — спуснати. Успоредно със стълбището към главния вход се издигаше рампа за инвалидната количка на милионера. Минаха покрай жилището на милосърдната сестра, надникнаха в помещенията. Нямаше никой. Ейнджъл си помисли, че сигурно са я отпратили за известно време.

Събраха се при задния вход — голяма и тежка врата с няколко остъклени прозорчета. От вътрешната й страна висяха дантелени перденца. Отвъд ясно се виждаше модерно обзаведена кухня, следваше просторна столова. От дясната страна започваше коридор. Там врата нямаше, сигурно заради инвалидната количка.

Беше заключено. С дръжката на взетата от мъртвия Блис берета, Ейнджъл разби стъклото на най-долното прозорче и провря ръка. Пръстите му сръчно напипаха топката на бравата и я завъртяха. Ключалката щракна, вратата се открехна, Ейнджъл залепи гръб на стената. Съзнаваше, че в момента е изключително уязвим, но стрелба не последва.

Пръв влезе Луис и тръгна вляво приведен. Очакваше евентуален огън откъм коридора вдясно. Последва го Детектива. В този миг изтрещя изстрел и стъклата над главата му се пръснаха. Паркър залегна и запълзя покрай стената. В настъпилата относителна тишина отчетливо се чу изхвърлянето на празната гилза и зареждането на нов патрон в цевта. Тресна втори изстрел, този път куршумът удари шкаф на десетина сантиметра от мястото, където се намираше кракът му преди секунди. Ейнджъл откри огън откъм вратата, прикривайки двамата отпред. Това им позволи да стигнат столовата, докато стрелецът трябваше да потърси прикритие. Нещата се развиха светкавично. Чуха се боричкане и удари. Ейнджъл и Уили прекосиха кухнята и се втурнаха в следващото помещение.

На дървения под в началото на коридора по гръб лежеше младеж. До него се търкаляше карабина. От главата му течеше кръв, очите бяха отворени, но се виждаше само бялото на очните ябълки. Паркър го бе зашеметил с удар в главата, вместо да го застреля. Ясно защо. Беше на не повече от седемнайсет години, почти хлапак, русокос и силно загорял. Още едно селско момче от подчиняващите се на заповедите на Лийхейгън наемни работници.