Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

Сгъна заповедта, подаде я на един от хората си и разочаровано въздъхна. Отнемаха му и последните затворници. Въпреки че искаше две денонощия, само две денонощия. Беше дълбоко убеден, че в рамките на четиридесет и осем часа щеше да изтръгне от тях всичко, което знаят. А след това вече можеха да ги използват за размяна на пленници, или за каквото се сетят. Но сега му заповядваха да забрави, че американците изобщо са съществували и да ги предаде в ръцете на истинските садисти.

Което означаваше, че вече са мъртви.

— Саддам май е по-ядосан, отколкото си мислехме, а? — подхвърли Асид, а началникът му само кимна с глава.

Представяйки си какво ги чака онези двамата в единичните килии, Ахмед неволно потръпна. Той и неговите надзиратели бяха тренирани да изглеждат като кръвожадни убийци.

Но не и хората, на които щяха да предадат американците в полунощ. Те си бяха истински главорези!

Шакир Абас спря пред временния затвор точно в двадесет и три и четиридесет, изключи фаровете и се зае с последния инструктаж на двамата редници. Те трябваше да държат пушките си на предпазител, да ги държат насочени към пленниците и да не отговарят на никакви въпроси, най-вече от страна на надзирателите. Трябваше да изпълняват заповедите на Шакир и на никой друг.

Благодарение на знаменателната среща отпреди час, войниците бяха далеч от мисълта да противоречат на този цивилен и покорно кимаха с глава.

Вратата на ниската и с нищо незабележима сграда от сиви тухлени блокчета се отвори и Шакир бе пропуснат вътре с изненадваща бързина, след съвсем бегъл поглед върху документите, приготвени от генерал Хашамади.

— Тук съм, за да взема двамата американци, в съответствие със заповедта на…

Едрият мъж с цивилни дрехи махна на надзирателя да затвори вратата и го допълни:

— Министерството на вътрешните работи… Зная това. — После протегна ръка и се представи: — Аз съм Ахмед Анбара, комендант на обекта. — След тези думи се обърна и тръгна към вътрешността на сградата, продължавайки да говори през рамо: — Длъжен съм да ви кажа, че това преместване е излишно, тъй като ние сме в състояние да изтръгнем от тези двамата всичко, което е нужно. Знам, че хора като вас не ни вярват, но… — Замълча, сви рамене, после смени темата: — Искате ли белезници и превръзки за очи?

— Моля? — стреснато го изгледа Шакир. Изтекоха няколко безкрайно дълги секунди преди да осъзнае, че комендантът говори за пленените американци. — О, разбира се… Истински белезници само в случай, че разполагате с резервен ключ. Иначе са достатъчни и пластмасови. Не ми се иска отново да се връщам на този въпрос.

Много добре , похвали се мислено той. Ето ползата от една предварително репетирана реплика.

— Превръзките за очи не са необходими — добави на глас той. — Знаете, че там, където отиват… — Нарочно остави фразата си недовършена и със задоволство отбеляза разбирането, с което го погледна Ахмед.

— Ясно — кимна комендантът. — Почакайте тук, ако обичате.

В следващия миг вече го нямаше, оставяйки Шакир в напрегнато очакване.

От къде на къде ме очакват?! — изведнъж се запита той. И защо споменаха Вътрешното министерство? Нали именно това министерство контролира най-кръвожадните копои на Саддам — тези от тайната полиция?! Възможно ли е Хашамади да ги е предупредил? Не, това е изключено! Той не би го направил без да го предупреди, без да…

Ходът на мислите му беше прекъснат от затръшването на врата, последвано от тежки стъпки. Шакир излезе от канцеларията точно навреме, за да види появилият се иззад ъгъла Уил Уестърман. Ръцете му бяха оковани на гърба, а един от пазачите рязко го блъсна и му изкрещя да се движи по-живо.

Изглежда ужасно! Но аз не трябва да обръщам внимание…

Небръснат от четири дни, със сплъстена коса и неузнаваемо мръсен летателен комбинезон, Уестърман наистина изглеждаше зле.

— Нямат ли обувки? — попита с преднамерено спокойствие Шакир, забелязал с вътрешен ужас босите крака на полковника.

Ахмед кимна, но в погледа му се долови леко объркване — сякаш му беше необходимо допълнително разяснение.

— Това е според нашите правила! — изгледа го многозначително Шакир.

Ахмед сви рамене и изчезна в посоката, от която се беше появил Уестърман. А самият американец бе изблъскан на два-три метра от Шакир. Той все още не беше вдигнал глава. Направи го едва когато слухът му долови раздвижването в противоположната част на дългия коридор, откъдето докараха Дъг Харис. В очите и на двамата се появи изненада, примесена с ужас.