Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Един горещ летен следобед той напусна сянката на беседката и бавно се насочи към брега на езерото, на който се беше отпуснал Зи-лин. Слънцето здраво напичаше, цикадите пееха оглушителната си песен, а птичките мълчаха сред клоните на дърветата, омаломощени от жегата. Небето беше бледо, малките облачета дори не помръдваха.

Джианът прекоси дървеното мостче, покрито с блестящочервен лак, което беше изградил със собствените си ръце. В далечината, разкривена от горещия въздух, белееше редицата от „хуа чуанг“ — многоъгълните рамки на прозорчета, които бяха голямата му гордост. Те бяха направени от сушена и след това изпечена глина, която после се покриваше с бяла боя. За всяко едно от тях беше отделил по осем-девет месеца от времето си и може би затова ги обичаше като собствени деца. Той самият нямаше наследници. Жена му беше починала при неуспешен опит за раждане преди много години, а той не се беше оженил повторно.

— Всичките ми посетители са твърдо убедени, че този юан е естествено творение на природата — промълви той. — Отначало се опитвах да обясня, че всичко е плод на моите виждания за изкуството, но реакцията им беше странна… — усмихна се на откритото детско лице, вдигнало се към него, и добави: — Всички без изключение предпочитаха да вярват в съвършенството на природата… — взе малката ръчичка на Зи-лин и добави: — С изключение на теб, разбира се… Как мислиш, защо е така?

Зи-лин се замисли. Очите му следяха гъвкавите движения на рибите в бистрата вода, душата му се изпълни с желание да бъде като тях — пъргав, смел, самоуверен в живота…

— Може би защото аз предпочитам да вярвам в съвършенството на човешката душа, вуйчо — отвърна той, прибягвайки до старото почтително обръщение.

Джианът замълча, очите му не изпускаха лицето на момчето, което говореше по-мъдро дори от улегналите учени, които познаваше.

— Мисля, че съвършенството е най-дефицитната стока на този свят, млади братко — промълви най-сетне той и стисна ръката му. — Но на моя гръб има далеч повече от твоите десет години, следователно понятията ни за съвършенство могат да бъдат и различни…

— Значи тук не си щастлив?

— Щастлив съм, млади братко — усмихна се джианът. — Но не съм доволен. Между двете неща има известна разлика. — Пусна ръката на Зи-лин и хвърли едно гладко камъче в езерото. Пъстървите се струпаха около мястото, вероятно в очакване на храна. После бавно се пръснаха. — След известно време ще разбереш, че животът е едно постоянно търсене.

— На съвършенството ли? — пожела да узнае Зи-лин.

— За някои хора може би… Докато други разбират, че на този свят няма място за съвършенство…

— Но това не би трябвало да ги спира, нали?

— Е, да… — показалецът му предупредително се вдигна: — Но има и хора като мен, които не желаят да открият съвършенството…

— Защо?

— Защото животът е възможен само в състояние на доволство. Понякога си мисля, че смъртта е единственото съвършенство, което е достъпно за нас…

— Ами Буда?

— Аз не съм Буда — замислено отвърна джианът. — Нито пък ти, млади братко… — Тъгата се спусна в очите му като черна мантия. — Ще растеш и ще правиш грешки… С всички е така. Но трябва да продължаваш напред и да извличаш поука от грешките си. Глупак е не този, който допуска грешки, а който ги повтаря.

Останаха още дълго под палещите лъчи на следобедното слънце. Не говореха, всеки предпочиташе да потъне в съзерцанието на прекрасния юан…

Лятото свърши, дойде есента. Зи-лин потъна в училищните си задължения. В семейството му все по-упорито се говореше, че ще се преместят на юг преди началото на зимата, може би чак в Шанхай.

Когато намери време да се отбие в градината, вратата се оказа заключена. Това беше необичайно и той с разтуптяно сърце се затича покрай стената към входа на вилата.

Отвори му непознат човек. Беше облечен в дълга роба като монасите от близкия манастир.

— Да?

— Моля да ме извините, но аз търся джианът на тази вила — промълви Зи-лин, опитвайки се да надникне зад широкия гръб на монаха.

— Аз съм — усмихна се мъжът.

— Не разбирам — смаяно промълви Зи-лин. — Аз често идвах тук и…

— О, имаш предвид предишния собственик — кимна монахът.

— Предишният?

— Доколкото зная, той е бил запален комарджия — отвърна онзи. — Изгубил е този юан на играта „фан тан“, после имотът е бил закупен от нашия манастир… — отстъпи крачка назад и разтвори по-широко вратата: — Но това не пречи да си добре дошъл тук, млади братко — на устата му се появи лека усмивка. — Тук може би ще научиш повече, отколкото в училище…