Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Вместо да се отдръпне в защита, Джейк продължи движението си напред. Това беше едно от основните предимства на „ирими наге“ — улавяне инерцията на противника и използване на част от собствената му енергия.

Джейк се стрелна към лявата ключица на руснака и я стисна в парализираща хватка, тялото му се огъна под тежестта на близо стоте килограма на противника. Рязко повдигане на десния лакът и руснакът се люшна назад, изгубил равновесие. Тялото на Джейк остана изправено, но коленете му светкавично се свиха. Краката на руснака се подчиниха на законите на инерцията и продължиха напред, докато торсът му вече се насочваше към земята. Джейк не го остави да падне, а още във въздуха му нанесе жесток удар в бъбреците. Онзи изохка и се строполи по гръб, понечи да се надигне, но втори силен удар, този път в слънчевия сплит, го прикова на земята.

Джейк простена от болка, но движението на лявата му ръка продължи. Улучи китката на втория руснак, който насочваше пистолета си в главата му, после сграбчи протегнатата ръка между дланите си и го дръпна с рязко въртеливо движение. Онзи беше достатъчно опитен и бързо стигна до решението да се възползва от свободната си ръка. Но Джейк беше малко по-бърз от него и лявата му ръка блокира тежкия удар на сантиметър от слепоочието. Кракът му зае позиция зад тялото на руснака, рязко го дръпна напред. Другият започна да се завърта и това беше достатъчно. Джейк отскочи встрани и нанесе силен удар по оголения за стотна от секундата врат на противника. Той изохка и се строполи с лице в тревата, а Джейк вече тичаше към фигурата на поредния си противник, мяркаща се в края на поляната.

Ничиреншу усети, че има някой зад гърба му. Сетивата му бяха насочени към фигурите на стотина метра от него с такава пълна концентрация, че му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае новото присъствие.

Намираше се близо до ръба на скалата, по-голямата част от времето си беше използвал да преодолее гъстите храсталаци пред нея. Не успя да открие руснаците и вече мислеше да търси закрилата на вековните кедри наблизо. Но тогава се разнесоха изстрелите и той промени посоката на движението си. Искаше веднага да се върне в хижата, но се натъкна на неочакваното препятствие. Сега си даваше сметка, че и най-малкото движение от негова страна ще бъде достатъчно, за да го засекат. Реши да пълзи.

Но плановете му бяха променени от Мариана. Обзета от ужас, тя тичаше право насреща му и той неволно се надигна. Усети я твърде късно, тъй като беше дълбоко концентриран в мисълта си за незабелязано оттегляне. Но сега разбра, че тя не е на себе си и едва ли си дава сметка къде се намира. Още няколко крачки и ще падне в бездънната пропаст оттатък ръба на скалата!

А после видя и тях. Две огромни мечешки фигури, вървящи подире й леко приведени напред. В ръцете на единия имаше дълга пушка с оптически мерник, другият стискаше пистолет.

Времето изтичаше. Ничиреншу измъкна от дрехата си два къси, леко извити ножа, известни с името „шурикен“. Замахна веднъж, втори път… Руснаците паднаха като шперплатови мишени в стрелбище.

Обърна се и хукна след Мариана. Беше далеч пред него, краката й пъргаво заобикаляха ниските храсталаци. Епизодичните светкавици очертаваха приведената й фигура. Ничиреншу беше по-бърз от нея, освен това познаваше терена. Разстоянието между двамата бързо се скъсяваше. На няколко метра зад гърба й той вече беше сигурен, че ще успее да я спре.

В същия момент тресна изстрел. Много по-късно си даде сметка, че той съвпадна с мига, в който Мариана рязко отскочи встрани и потъна в храсталаците на буковата гора. Буда, възкликна в себе си той. Изстрелът дойде от отсрещната страна на пропастта!

Суграшицата порозовя. Между замръзналите дъждовни капки върху кимоното на Мариана се плъзнаха червени вадички. Ничиреншу видя точно къде е улучена и отчаяно стисна клепачи. Шията й леко потрепваше, очите й се отвориха и се заковаха върху лицето му.

— Мариана-сан…

За пръв път произнасяше името й.

Тя отвори устни да каже нещо, но в същия момент земята под тях се превърна в лепкава кал и започна да се движи…

Ничиреншу инстинктивно сграбчи стеблото на близката бреза, но Мариана беше безпомощна. Тялото й се люшна и падна в разтворилата се от земното свличане яма, на някакви си метър — метър и половина от него. Той протегна свободната си ръка, пръстите им се докоснаха. В следващия миг усети, че тя пъха нещо в дланта му. Не можеше да отмести поглед от очите й.