Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Продължи да драска нагоре, падаше и ставаше, дрехите му бързо се превръщаха в дрипи. Изпод краката му се ронеха камъни и съчки и шумно се търкаляха по стръмния склон. Но грохотът на бурята поглъщаше всичко.

Стигна до някаква по-равна площадка и рязко спря. Тялото му опасно се люшна към пропастта на крачка встрани.

Почти отвесното изкачване и тревогата за Мариана бързо изсмукаха силите му. Все още не беше се възстановил напълно. Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, после отново пое нагоре. Тук стръмнината не беше толкова голяма, под краката си усети твърда скала и придвижването му значително се улесни.

Тъмнината стана пълна, можеше да се ориентира единствено по кратките проблясъци на светкавиците, които се появяваха пред очите му и после изчезваха като огнения дъх на митичен дракон.

Главата му пулсираше, рамото му изтръпваше от кратки, но изключително болезнени пробождания — сякаш някой го докосваше с оголен електрически кабел. Направи усилие и продължи да диша дълбоко, макар че дробовете му протестираха и очевидно предпочитаха плиткото, задъхано дишане на недостатъчно тренирания човек… Това го разтревожи сериозно, тъй като беше сигнал, че едва ли ще може да разчита на тялото си при опасната обстановка, в която щеше да попадне съвсем скоро. Даваше си ясна сметка, че не го ли постави под контрол, с него е свършено. А и с Мариана също.

Не мисли за това, заповяда си той. Но болката в гърдите му се усилваше от липсата на кислород, той бавно започна да губи вяра в себе си. Вече съм прекалено стар, рече си. Преди десет години, а дори и само преди пет, нямаше и да помисли за болница при контузиите, които получи вследствие на експлозията. Но сега…

Стига, заповяда си отново той. Просто продължавай напред! Не гледай нагоре! Концентрирай се върху следващата стъпка, и нищо повече! Ето, точно така! Продължавай да вървиш, старче! Старче, старче!

Повтаряйки тази дума като заклинание, Джейк прогони от съзнанието си гнева и гордостта, извика на помощ последните резерви на тялото си и продължи да пълзи по голата скала.

Най-сетне стигна гребена, дъждът и суграшицата го блъснаха с нова сила. Оттатък се простираше нещо като широка поляна. Приведен ниско към земята, дой се огледа за прикритие. И откри руснаците. Тъмни, едва забележими сенки, които бавно пълзяха оттатък откритото пространство, обрасло с висока трева. След това вече ги нямаше. Очевидно отвъд поляната започваше стръмно спускане.

Скован от студ, Джейк запълзя подире им. Придвижваше се напред с помощта на лактите, тялото му изобщо не се надигаше от тревата, която не беше достатъчно гъста, за да го скрие изцяло. — Беше на тридесетина метра от тях, когато до слуха му долетяха изстрели. Извърна глава надясно, изчака поредната светкавица и успя да зърне очертанията на някаква малка сграда. Пред нея пробяга неясна фигура. Кой беше това? Пороят му пречеше да вижда и той се надигна.

В следващата секунда над него, сякаш само на метър, тресна оглушителен изстрел.

Ничиреншу я бутна навътре. Тя разбра какво искаше да й каже — да стои в хижата, независимо от развоя на събитията. Мариана проследи с очи как слиза от верандата и тръгва през поляната, спускаща се по посока на близката гора.

Останала сама, тя се върна на терасата и се опита да открие фигурата му в сгъстяващия се мрак. После влезе в стаята и сложи резето на вратата. Изправи се до дъските за „уей ки“ и неволно потръпна. Изведнъж й се прииска да знае правилата на тази игра, които, според това, което беше чувала от Джейк, напълно се покриват с правилата на живота. Започна да кръжи около дъските, правейки отчаяни опити да се концентрира.

Дъждът от куршуми, който се стовари върху задната врата, я завари напълно неподготвена. Тя подскочи, от устата й се откъсна остър писък. Умът й се парализира от ужас, отстъпвайки пред инстинкта на подгонения звяр.

Хвърли се към предната врата и махна резето. Спъна се в дървените чехли, изрита ги от краката си и хукна навън. Пороят я погълна, инстинктът я насочи в посоката, в която беше изчезнал Ничиреншу.

Оперативните агенти на КГБ я засякоха и спокойно тръгнаха подире й. Пистолетите леко се поклащаха в ръцете им. Шумът от бурята поглъщаше всичко наоколо, но и в тихо време руснаците едва ли биха усетили приближаването му. Страхът и рязко увеличеното ниво на адреналина в кръвта разтягаха устните му в зловеща усмивка. Вече беше съвсем близо до мястото.

Най-едрият се извърна в момента, в който Джейк връхлиташе отгоре му с „ирими наге“ — класическата хватка за начало на ръкопашен бой. Телата им се сблъскаха, руснакът очевидно реши да се възползва от височината и теглото си, които бяха доста над тези Джейк. Но твърде скоро разбра, че това е едно илюзорно предимство.