Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Какво представлява това „фу“, на което толкова много държи Джейк? — попита тя.

— Било е измислено от един древен китайски император — отвърна Ничиреншу. — Правели са го от кехлибар или слонова кост, всеки сам е избирал формата му. Понякога са се правели по няколко.

Изпълнявало е ролята на императорски печат, върховен израз на волята му. Поверявал го е в ръцете на най-доверените си слуги и по този начин властта му е нараствала хилядократно…

— Такова ли е и това на Джейк?

— Всички „фу“ са създадени за властта, притежателят им може да я прилага на практика. Предполагам, че и в този случай е така…

— Предполагаш? Значи не знаеш със сигурност…

— Откъде мога да знам? — обърна й гръб той. — Аз съм само една мъртва жаба…

Столингс започна да търси Джейк в Токио. Логично беше да се насочи към Тошима-ку. Там се намираше къщата за „О-хенро“, за територията му спореха клановете на Кисан и Комото, там Ничиреншу се чувстваше най-сигурен.

Все пак остана доста изненадан, че наистина откри Джейк. Според последната информация той трябваше да бъде в една от болниците на Колуун. Фактът, че е в Япония, имаше своето логическо обяснение, но то съвсем не пасваше със сведенията за здравословното му състояние.

Макар нещата да се подреждаха отлично за Столингс, възникна и един проблем. Столингс съвсем не беше склонен да подценява способностите на Джейк и знаеше, че рано или късно ще бъде забелязан от него. Надяваше се това да стане по-късно, разчитайки на огромното напрежение у другия… При мисълта, че може да наблюдава отстрани един човек, тръгнал да търси изчезналата си жена в територията на смъртния си враг, неволно изпускаше въздишка на облекчение.

Беше му доста странно да е противник на Джейк Мейрък. Странно и тревожно. А дори плашещо… Но страхът е здравословно чувство. Той щеше да го предпази от грешки при сблъсъка с Джейк и това беше достатъчно.

Преживя тежък момент, когато Джейк спря в града. Навалицата беше толкова голяма, че Столингс се принуди да паркира на място, от което виждаше само част от задницата на нисана.

Сега следваше нисана по тесния планински път и на лицето му играеше доволна усмивка. Макар да караше с изключени светлини, вземаше завоите с лекота и без усилие държеше колата върху плъзгавата настилка. Много по-сигурно би било да запали фаровете, но той знаеше, че не може да си позволи подобен лукс. Нисанът на Джейк летеше с висока скорост, но Столингс знаеше, че ако намали и започне да кара предпазливо, той положително ще види светлините му в огледалото.

Затова се концентрира върху пътя, който ставаше все по-коварен и поставяше на изпитание всичките му умения. Усмивката му стана още по-широка. Мислеше единствено за непосредствените трудности. И за убийството.

Навън вятърът започна да стихва. В паузата между грохота на гръмотевиците се установи тежка, изпълнена с напрежение тишина. Атмосферното налягане видимо се понижи.

— Исках да те попитам…

— Шт! — тя стреснато замълча от острия съсък и загледа как тялото му се стяга като на хищен звяр. След секунда беше изправен до нея, очите му гледаха някъде далеч. Едва сега разбра, че е наострил слух до крайност.

— Понякога скалите пренасят нагоре и най-малкия шум — тихо прошепна той. — Чувам сумтенето на животни на километър под себе си, както и птичи гласове…

Тя беше убедена, че сега чува нещо друго.

— Какво има?

— Кола — промърмори той и пристъпи към верандата. — Чувам мотора на кола, при това от място, където не би трябвало да има никакви коли…

Джейк дръпна ръчната спирачка и изскочи навън. Пороят моментално го накваси. Изкатери се по склона и пред очите му се разкри пространството зад острия завой. Синьото субару беше там, вътре нямаше никой.

Тръгнали са нагоре, съобрази Джейк. Друг път няма.

На тази височина все още се срещаха синкави снежни преспи, бързо потъмняващи от дъжда. Вятърът беше силен и запращаше ситни камъчета в лицето му. Температурата рязко се понижи и мократа риза залепна за гърдите му като късче лед.

Често беше принуден да се хваща за клони и дънери, тъй като почвата под краката му беше станала мека и податлива от пороя. Дрехите му бяха неподходящи за този род упражнения и това допълнително го забавяше.

Отчаянието в душата му се засили. Ако Мариана е с Ничиреншу, хората на КГБ несъмнено ще я открият. Изобщо не го беше грижа защо руснаците са решили да премахнат Ничиреншу, можеше да мисли единствено за жена си.