Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Просто нямах какво да губя — сви рамене Мариана. — Но Джейк положително е дълбоко разтревожен.

— Може би това не е чак толкова лошо.

Мариана рязко завъртя глава, в очите й блеснаха целият гняв, учудване и страх, които беше насъбрала през последните дни. Ничиреншу очевидно усети това, тъй като тялото му леко се размърда.

— Ако емоциите ти отстъпят място на разума, лесно ще откриеш мъдростта в думите ми — промълви той и замълча, сякаш в очакване на съответните й мисловни процеси. — След като мъжът ти не знае къде се намираш, това няма да знаят и враговете му…

Мариана замълча, безсилна да обори логиката му. Ничиреншу облегна глава на дървения стълб зад себе си. Шест такива стълба носеха покрива на верандата. Слънчеви зайчета пробягаха по гладката кожа на лицето му. Хубав е, призна пред себе си Мариана.

Лицето му е гордо, а чертите му са някак по-чисти от чертите на обикновените хора.

— Искам да ти задам един въпрос — обади се тя. — Бил ли си заедно с Джейк при реката Сумчун?

— Какво значение има това? — сви рамене той и отпи глътка чай.

— То може да обясни много неща.

— Разбирам — отвърна Ничиреншу и остави чашата си. — Ако потвърдя, нещата ще легнат по местата си и ти ще имаш отговор на всичките си въпроси. Лесно, нали?

— Нищо в живота не е лесно — опита се да го подиграе със собствените му думи тя, но някак не се получи. Ядосваше се на прозорливостта му, но нещо я възпираше да прибегне до по-остър тон. Откри, че иска да го разбере. Сякаш чрез него щеше да разбере по-лесно и Джейк.

— Имаш добра памет — промърмори той. — И това допринася за трезвите ти преценки.

— Защо не ми казваш нищо? — отчаяно попита Мариана.

— Възрастните невинаги казват на децата всичко, което те искат да знаят…

— Аз съм дете, така ли? — пламна тя. — Значи ме третираш като дете!

— Ако продължаваш да правиш прибързани заключения, изобщо няма да разговарям с теб — отвърна той. Ветрецът разклати ритуалните лентички, увесени в края на верандата, до слуха им достигна леко звънтене. — Думите са си думи — промълви след дълго мълчание. — Човек или им вярва, или не…

— Какво искаш да кажеш?

— Че едва ли ще повярваш на отговорите, които би получила…

— Защо не опиташ все пак?

— Нямам желание да ме наричат лъжец — поклати глава той.

Джейк, изтръпна вътрешно тя. В какво си се забъркал?!

Лентичките отново се раздвижиха, звънчетата под тях издадоха тихи мелодични звуци. Приличаха на далечен камбанен звън, предразполагаха към размисъл.

Тишината на горещия ден се усети още по-ясно. Лятото пееше своята приспивна песен.

Климатичната инсталация на нисана се оказа недостатъчна. Сакото на Джейк отдавна беше на задната седалка, а върху ризата му имаше тъмни петна от пот. Някъде около пладне, отдалечил се на стотици километри северно от Токио, той спря пред едно крайпътно заведение. Хапна сандвич с месо от змиорка — традиционната лятна храна за голяма част от японците, после реши да се поразтъпче. На няколко метра от бетонната лента на шосето се издигаха дървените къщички на малко селце. Вратите зееха отворени, по верандите бяха насядали старци с ветрила в ръце. Повечето от тях играеха „го“, но някои просто дремеха в жегата. Джей потърси сянката на широк дървен навес край шосето и се облекчи в храстите, съвсем в тон с местните традиции. Миг преди да се качи в нисана, до ушите му долетя приглушеният звън на ритуални лентички.

Спирането не беше допринесло с нищо за охлаждането на металното купе, макар да беше паркира на сянка. Запали мотора и побърза да потегли.

На хоризонта пред него се издигаше внушителната грамада на Японските Алпи, нивите наоколо проблясваха във всички нюанси на зеленото. Слънцето внезапно се скри зад малко облаче, изведнъж полъхна хлад.

Джейк прекрасно знаеше какъв риск поема. Ако информацията на Комото е стара или неточна, той няма да открие Мариана. Ничиреншу спокойно би могъл да бъде навсякъде другаде, а скривалище за Мариана може да се окаже всяко градче или село в тази страна. Но колкото повече разсъждаваше, толкова по-логично му се струваше оттеглянето именно в планината. Защото убежището на врага му там, каквото и да е то, ще има предимството да е усамотено и следователно много по-сигурно от големия град. Особено сега, след нападението в къщата за „О-хенро“… Ничиреншу положително е взел необходимите мерки за собствената си сигурност.

Надяваше се да е прав, но едновременно с това съзнаваше, че е принуден да взема прибързани решения. При нормални обстоятелства положително би отделил повече време за размисъл. Особено тук, на територията на врага. Опасността беше наистина голяма.