Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Хуанг Ксяо е един от членовете на твоя „кун“, въздъхна в себе си Зи-лин.

— Другари министри — намеси се премиерът. — Напоследък правителството се раздира от противоречия по повдигнатия въпрос. И затова трябва да намерим благоприятното му решение.

— Другарят Ву е прав, когато казва, че компромисната политика е вредна за държавата. Аз също правя аналогии с управлението на династията Манчу в началото на века, когато вътрешните противоречия доведоха до разпокъсване на страната. И до настаняването на чужденците на част от нашата територия.

— Това не бива да се повтори и аз взех съответното решение. Въпреки безспорните заслуги на другаря Ши пред партията и държавата, в официалната петиция на другаря Ву също има рационални зърна. Беше решено другарят Ши да получи тридесет дни за изясняване на проблемите на политиката ни по отношение на Хонконг. След изтичането на този срок ще се съберем тук и ще анализираме постигнатите резултати. Ако те се окажат незадоволителни, другарят Ши ще отстъпи мястото си на Хуанг Ксяо. Това е моя лична заповед.

Насочил се към изхода на Тай Хе Диан, Зи-лин успя да зърне доволната усмивка върху лицето на Ву Айпинг и разбра, че примката се стяга около шията му. Все едно, че противникът беше сложил граната под бюрото му.

Изведнъж усети тежестта на годините, неволно се запита дали най-сетне няма да падне на колене пред своите стари врагове — времето и докосването до върховната власт… Твърде дълго беше живял и с двете, а Ву Айпинг тепърва се запознаваше с тях…

Може би е ударил последният ми час, помисли си той. Ако е така, очакваната реколта ще се окаже само предсмъртно бълнуване…

— Японските Алпи пресичат остров Хоншу почти през средата. За разлика от едноименните планини в Европа, чиято форма и растителност са били определени от ледниковия период и все още се подчиняват на законите му, азиатските Алпи са останали встрани от този процес. Разбира се, и техните остри скалисти върхове са били оформени от ураганни дъждове и топенето на снеговете, и техните склонове са дали живот на прекрасни дървесни видове, сред които преобладават широколистните дъбови и букови гори. Но за разлика от Европа, скована прекалено дълго от ледниковия период, тук се бяха развили и още много други представители на флората.

Най-северната планинска верига на Японските Алпи се нарича Хида. Южната й част опира във водите на Японско море и е сред най-непристъпните планини на Азия. Веригата има точно двадесет високи върха, шест от които надхвърлят 3600 метра.

Един от тях е Свещеният Татеяма. Той се издига между подобни на себе си непристъпни върхове — Широумаяма на север и петте остри игли на масива Ходака на юг, който твърде много наподобява европейския Матерхорн.

В подножието на един от върховете, окръжаващи Татеяма, е вкопан будистки храм, построен някъде през VIII век. Директно срещу храма се издига Тцуруги — една ужасяваща и едновременно с това величествена скална маса, увенчана с осем остри като шишове гранитни върха. Оттам идва и името й — Сабята. Фразата „да изкачиш Сабята“, която японските алпинисти обичат да употребяват, напълно се покрива с друга фраза, получила световна известност — „да преминеш Рубикон“… Защото и на Тцуруги, както при митичната река Рубикон, тръгнеш ли веднъж напред, връщане назад няма…

Днес до част от Сабята може да се стигне с кола, автобус, а дори и с кабинков лифт. Но местността продължава да е глуха и затънтена, а за много хора — и откровено заплашителна. Туристите, доколкото ги има, предпочитат да се изкачват на непристъпните скали денем. Малцина си позволяват да пренощуват тук, а желаещи да си построят вили съвсем липсват.

Това беше една от причините, поради които Ничиреншу си избра за база именно Тцуруги. На пръв поглед изглеждаше, че тук намира временно убежище от проблемите си, но на практика това беше единственият му истински дом.

Малката каменна хижа се намираше на северния склон на Сабята. Избра това място, защото беше встрани от туристическите маршрути, мрачно и заплашително. Тук можеха да се видят последните остатъци от ледници в цялата планина. През зимата ставаше ужасно студено, падаше дълбок сняг, виелиците бяха ежедневие. През януари и февруари преспите стигаха до два метра височина. Но в замяна на това при ясно време такава гледка не можеше да се открие никъде по света. Когато слънцето огряваше острите шишове на Сабята и ледът започваше да блести с всички цветове на дъгата, Ничиреншу затаяваше дъх от възхита.