Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Микио предпочете да игнорира нелюбезния въпрос. Беше дълбоко разтревожен от емоционалния срив у приятеля си, но най-много го безпокоеше самосъжалението, което се долавяше в тона на Джейк. Подобно чувство беше съвсем нетипично за характера му.

— Това е нищо в сравнение с войната, която вода от няколко седмици насам — въздъхна той. — Няма от какво да се безпокоиш. — Очите му не слизаха от лицето на Джейк, чудеше се дали този емоционален срив е свързан със смъртта на баща му.

Намираха се в широка по японските стандарти стая, която принадлежеше към голяма по японските стандарти къща. Но това беше Каруизава — елегантният курорт, любимо място за почивка на токийския елит. Улиците бяха широки и чисти, скъпи вили се гушеха сред море от цветя и зеленина. Богаташите на Токио идваха тук както за почивка, така и за изтънчени забавления.

Но едновременно с това Каруизава беше град с двойствен стандарт. Тук, в старата част, почиваха членове на императорското семейство, поети и художници, възрастни президенти на солидни корпорации. Но само километър по-нататък лежеше обратната страна на монетата — там улиците бяха задръстени от новобогаташи и потомството на старите богати фамилии — всички облечени в тенис екипи на „Фила“ и „Елисе“, небрежно преметнали през рамо ракети „Принс Графайт“, които струваха цяло състояние в отворените до късна нощ модни бутици. Тук начинът на живот беше прост и се изразяваше само по един начин: да видиш и да бъдеш видян.

Само на два часа път с кола от центъра на Токио, Каруизава се простираше в подножието на Японските Алпи — хладен, свеж, привлекателен…

— Намираме се близо до сърцето на клана Моро, Джейк-сан — загрижено промълви Микио. Очите на Джейк останаха затворени, устните му бяха все така плътно стиснати. — Джейк-сан?

— Имаш ли малко саке?

Микио се замисли за момент, после стана и извади бутилка от дървения шкаф. Сложи я на малък, лакиран в червено поднос, прибави две малки чашки и се върна на татамито. Джейк отвори очи едва когато чу бълбукането на оризовото вино.

— Съжалявам, но не е горещо…

Джейк опразни чашата си на един дъх, докато Микио отпи едва съвсем малка глътчица.

— Болката е много силна, когато пронизва единствено съзнанието ти… — замислено промълви той. — Бил съм раняван много пъти, понякога тежко, понякога леко… Но болката от всичките ми рани накуп е нищо пред онова, което изпитах, когато почина жена ми Казико…

Никога не беше говорил за това, а Джейк беше достатъчно деликатен, за да не пита.

— Мисля, че това се дължи на няколко неща… — тихо продължи оябунът. — Болката ме пронизваше в продължение на месеци, защото тя умря при раждане… Дълго време нямахме дете, а и двамата много го искахме… Но в крайна сметка се оказа, че нито тя, нито детето могат да бъдат спасени…

Джейк запази мълчание. Така уважението му беше по-силно от сто хиляди съболезнователни слова.

Микио въздъхна, поклати глава и добави:

— Казвам ти всичко това, за да разбереш, че имам далеч по-богат опит, когато става въпрос за болката, Джейк-сан… Затова не вярвам да се обидиш, ако ти кажа, че забелязвам признаци на болка в душата ти…

Джейк отмести поглед, очите му се зареяха към прекрасните гористи склонове на близката планина.

— Може би си тук, за да откриеш убийците на баща си, но аз усещам, че имаш и друга причина, също така дълбоко лична… — Микио се поколеба, после добави: — А може би и далеч по-важна…

Джейк опразни втората си чашка оризово вино и я остави на подноса. Не пожела да си сипе отново, ръцете му останаха скръстени в скута.

— Изгубих повече от баща си, Микио-сан — тихо промълви той. — Изгубих… покоя, душевното си равновесие. Вече не съм в състояние да се докосна до „ба-мак“, не усещам могъщата пулсация… А без „ба-мак“ целият ми живот изглежда променен…

— Светът се променя при всеки прилив и отлив — каза Микио. — Това става два пъти на ден, безброй много пъти през живота…

— Не е същото.

— Напротив, Джейк-сан. Съвсем същото е. Вълната на прилива е могъща, дори големите кораби се стремят да избягат от нея. Но тя сменя посоката си, същото става и с нещата в живота. Всичко подлежи на промяна…

— Не съм убеден, че отново ще придобия способността да прониквам в „ба-мак“.

— Може и така да е, Джейк-сан. Значи такава е била кармата ти. Но ти си длъжен да приемеш съдбата си и да продължаваш напред. Защото, за разлика от приливната вълна, силата на духа не бива да се променя. Силата на духа ни прави хора, отличава ни от животните. Човек може да се счита цивилизован единствено благодарение на нея… Такава трябва да бъде насоката на мислите ти, особено сега, когато болката те пронизва… Духът винаги трябва да бъде силен и чист. — Остави чашата си и добави: — Винаги , Джейк-сан. Иначе сме загубени!