Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Джейк си спомни за планината — онази, за която говореше баща му по време на разходките им по плажа… Господи, оттогава сякаш е изминала цяла вечност, неволно потръпна той. Зи-лин беше казал, че там, в студената и мрачна планина ще настъпи главното изпитание в живота на Джейк…

Съзнаваше, че Микио е прав. Беше пристигнал в Япония не само за да открие убиеца на баща си, но и да защити Вътрешния кръг, да помогне на приятеля, изпаднал в беда. Всичко това бяха практически неща, относително лесни за изпълнение. Но те имаха и друга, чисто духовна страна. И именно тя го накара да се върне обратно в Япония — страната, която го беше възпитала и обучавала… Внезапната загуба на „ба-мак“ го изправи пред тежка криза. Нуждаеше се от обновяване на духа и го потърси в древните и мистични японски планини, където бяха минали годините на неговата младост.

Вдигна глава и видя фигурата на Казамуки, изправена до вратата. Беше облечена в широка черна блуза и също така черен памучен панталон, на краката си имаше леки обувки за танц с тънки подметки. Гъстата й коса беше стегната с широка черна лента, лицето й беше намазано със сажди.

— Готови сме, оябун.

— Добре — кимна Микио Комото, стана и протегна ръка за брезентовия сак, полюшващ се на рамото на Казамуки. Дръпна ципа, извади нещо и се извърна към Джейк: — Каквото и да е станало, ти все още си „юми-тори“… — Притежателят на лъка, майсторът на древното бойно оръжие. — Едва сега Джейк разпозна предмета — „оурума“, древен боен лък от желязно дърво. — Време е да получиш своето оръжие!

Очите им се срещнаха. Джейк усети как гърдите му се стоплят, ръката му неволно се протегна и пое лъка.

Въпреки петте хиляди метра височина, бирманският лес се издигаше над главите им като плътен, кипящ от живот покров.

— Пипнахме ги — промърмори с тържествуваща усмивка на уста сър Джон Блустоун. — „Юн-хюн“ е наш!

Седеше зад очукана маса от бамбук, която едва ли можеше да има нещо общо с чудесно гравираното дърво на бюрото му във „Файв стар пасифик“. Това не го тревожеше, тъй като моментът беше специален; длъжен беше да му се наслади като на вино от рядка реколта. Мисълта, че е на крачка от контрола на вражеския бизнес, го караше да потръпва от нетърпение. Принуди се да скрие ръцете си под масата, за да не се издаде.

— Започнахме операцията по поглъщане на „Интер-Ейша трейдинг“… — Имаше предвид компанията-майка, която ръководеше всички фирми на „юн-хюн“. — Враговете ни са смутени от сгромолясването на „Саут-ейша Банкорп“, действията ни на борсата Ханг Сенг имат максимален ефект…

Као Белоокия не беше впечатлен. Прекоси избелелия килим на сини и златни фигурки и си сипа питие от бутилката, поставена до полупразен кашон.

През прашните, облепени с пожълтели вестници стъкла на прозорците, се виждаха тълпи от войници на Шан, преметнали АК-47 през рамо и с брезентови торби опиум в ръце. Въздухът тежеше от сладникавата миризма на суров наркотик.

Као Белоокия опразни чашата с уиски и си наля отново. Чакаше.

— Целта е да закупим петдесет и един процента от акциите на „Интер-Ейша трейдинг“ още преди да се осъзнаят какво става — обади се един глас от тъмния ъгъл на помещението.

Ето, това чакаше да чуе Као Белоокия. Извърна глава към дребничкия мъж и го огледа с алчност, която той, дори да беше забелязал, едва ли можеше да разбере.

— Но ако Сойър или Трите клетви усетят какво става, преди да сме изкупили достатъчно акции, нещата ще станат трудни за нас…

Блустоун слушаше внимателно думите на третия присъстващ в стаята. Беше китаец, годините му можеха да бъдат както петдесет, така и седемдесет и пет. Кожата на лицето му беше гладка, загрозяваше я единствено бял отвесен белег в ъгъла на устата, който му придаваше навъсено изражение. Но въпреки белега той беше красив мъж. Очите му бяха ясни като на младеж, без следа от хода на времето. От тялото му се излъчваше скрита енергия, която го правеше опасен. Никой не му се противопоставяше открито, ако не бе абсолютно сигурен в правотата си. Защото Чен Ю беше известен като безпощаден враг.

— Операцията навлиза в критичната си фаза — продължи той. — Затова съм длъжен да повторя — оттук нататък нямаме право да грешим. Козовете ни в най-добрия случай могат да се нарекат крехки… В този момент обаче те ни дават съкрушително предимство над „юн-хюн“ и ние трябва да го задържим на всяка цена.

Блустоун бавно се надигна от простия дървен стол. Държеше да демонстрира високия си ръст на всяка цена, особено пред този дребен китаец. Макар да беше известен със своя безскрупулен прагматизъм, Блустоун неизменно се чувстваше неудобно в присъствието на Чен Ю. Защото беше свикнал да има пълен контрол над хората си, но с този човек това беше изключено.