Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— И това ли е една от противните традиции на „гуай лох“? — изви вежди той.

— Имаш предвид бизона ли, вуйчо? — това обръщение се използваше като знак на почит сред близки хора, които рядко са кръвни роднини. В случая обаче то можеше да се тълкува и буквално, тъй като двамата действително бяха вуйчо и племенник. — Това животно се въди в Златните планини. Бащата на уважаемия мистър Сойър го застрелял още като юноша. Взел го със себе си, когато се преселил тук, преди близо сто години…

— Трофей, значи — промърмори с едва доловима погнуса Достопочтения Чен.

— При тях това е свързано с доказателство за мъжественост — поясни Енг. — Подобни ритуали се срещат и на други места по света…

Черните, подобни на копчета очички на Достопочтения Чен се спуснаха към лицето на Питър Енг.

— Но „чуждестранните дяволи“ си остават „чуждестранни дяволи“, нали така, млади племеннико? Продължават да трупат пари в банките, продължават да разсъждават като животни. За съжаление ние имаме нужда от тях… — очите му отново се насочиха към трофея: — Никога не забравяй как гледат на нас. Точно като на този трофей, нали? Изгарят от желание да ни препарират и окачат в спалните си…

— Я ми кажи, млади племеннико, докога ще скланяме глава и ще се примиряваме с робството? Не е ли по-добре да се откажем от този живот? — очите му ярко запламтяха. — Никога не забравяй, че си китаец, синко!

— Аз съм шанхаец, точно като теб — поклати глава Енг. — Но какво да кажем за кантонците, за Чиу-чоу? Те са…

Нямаше смисъл да продължава. Достопочтения Чен изрази отношението си кратко, но ясно — обърна се и се изплю в ъгъла.

— Ето защо сме роби, вуйчо — упорито добави Енг. — Защото сме разединени. Ако китайците се сплотят, те…

— Никога! — прекъсна го мрачно Достопочтения Чен. — Тази идея е обречена. Шанхайци, кантонци и Чиу-чоу никога не могат да работят заедно, просто защото не си вярват. — Никога! — повтори на глас той.

— Уважаемият господин Сойър те очаква — склони глава Енг.

— Ще ти кажа нещо, млади племеннико — промърмори Чен. — Едва ли щях да бъда тук, ако този „гуай лох“ Сойър не беше се появил на последната ни среща в Макао.

— Работим заедно, вуйчо. „Грийн Панг“ и „Сойър & синове“ трябва да търсят взаимната изгода, но едновременно с това трябва и да се подкрепят.

За момент Достопочтения Чен замръзна от гняв. Дали този хлапак Питър Енг не ме учи на маниери, скръцна със зъби той, но после отхвърли тази мисъл. Младежът просто е верен служител на Андрю Сойър и в това няма нищо лошо. Дълбоко в себе си Чен не приемаше подобно отношение на китаец към „гуай лох“, но нямаше друг избор, освен да се примири. На всичкото отгоре Енг беше прав: съюзът между тях действително носеше взаимна полза. Затова няма смисъл да се държи толкова остро. Отдавна се беше научил да се усмихва, докато сърцето му оставаше каменно.

— Нали затова приех предложението ти? — направи се на учуден той. — Но не очаквай да променям мнението си. Всички сделки между моята триада и „Сойър & синове“ ще се осъществяват единствено чрез теб.

Андрю Сойър ги очакваше в просторния си кабинет. Изправен на крака, той направи дълбок поклон и побърза да предложи на Достопочтения Чен най-удобното място в помещението — собствения си тапициран с кожа стол. Той се намираше в единия от ъглите на челно място сред гарнитура от удобно канапе и ниска масичка с бронзови крачета.

— Много съм доволен, че ми отделихте от времето си, Достопочтени Чен — проговори Сойър, който умишлено използваше шанхайския диалект. Наблюдавайки скованата усмивка на китаеца, той си даде ясна сметка, че предстоящият разговор няма да е от лесните. Сипа уиски „Джони Уокър“ по чашите, предложи лед, но всички отказаха.

Вътрешно доволен от богатия избор на напитки върху спомагателната масичка, Достопочтения Чен остана хладен към любезния прием на домакина. Широко известен е фактът, че „чуждестранните дяволи“ не притежават истински добри маниери, и макар да нямаше почти никакви персонални контакти с този Андрю Сойър, той не допускаше, че макар и тайпан, домакинът му може да бъде по-различен от останалите.

Отпи една глътка и направи опит да се отпусне. Не беше лесно, тъй като в присъствието на „чуждестранните дяволи“ винаги се чувстваше притеснен. Никога досега не беше се доверявал на чужденци, за разлика от своя млад племенник. Но той е китаец, при това роднина. На него поне можеше да се довери.

— Позволих си волността да приготвя лека закуска — продължи Сойър. — Не обичам да обсъждам важни въпроси на празен стомах. Според мен гладът пречи на ясното мислене.