Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Така беше постъпила с Карпов, така беше постъпила и с полковник Валентинин, и с лейтенант Толчин преди него. Беше убедена, че методите й ще имат успех и при Юри Лантин, но веднага си даде сметка за доста по-различната обстановка, в която се намираше. Именно към тази обстановка се беше стремила в продължение на години, но присъствието й тук бе свързано и с огромни рискове.

— Трябва да ме поздравите — промърмори Лантин след богатата вечеря, вече успял да поднесе гъстото и ароматно турско кафе, което Даниела много обичаше. Случайност ли беше това, или част от програмата? — Нашата марионетна война с Китай се развива изключително успешно.

— Имате предвид сблъсъците с виетнамците в граничните райони на провинция Юнан?

Лантин бавно кимна с глава.

— Тази сутрин агенция „Синхуа“ излезе с нова декларация срещу „въоръжените провокации“ и предупреди, че към района се насочват нови тридесет дивизии от Китайската народна армия.

— Да разбирам ли, че това е ваша заслуга?

— Карпов несъмнено би казал, че заслугата е негова — усмихна се Лантин. — Но идеята действително беше моя. Както и една друга — да изпратя в Япония екип на отдел С със задачата да ликвидира Ничиреншу.

Даниела се задави, изпита усещането, че обилната храна се качва обратно в гърлото й. Сърцето й лудо заблъска.

— Вашата заповед беше да изпратя екип на КВР, който да наблюдава отблизо действията на Ничиреншу — прошепна тя, правейки отчаяни опити да възстанови спокойствието си. — Карпов знае ли какво сте сторили?

— Карпов е… как го казваха западняците?… В малкото ми джобче… Достатъчно му е да се кичи с ордени и парадни униформи, да има няколко копейки в джоба си… — на лицето на Лантин се появи широка усмивка. — Изпийте си кафето, Даниела. Наистина е добро. — Напълни отново чашата си, тишината се нарушаваше от тиктакането на старинен стенен часовник зад вратата, което изведнъж й заприлича на дишането на възрастен астматик.

— Значи се намесихте и поехте ръководството на един от моите екипи — установи след известно време тя.

— Просто направих малки корекции в програмата му — поклати глава той.

— При което пренебрегнахте началническите ми правомощия и ме направихте за смях!

— Нищо подобно, само им дадох няколко допълнителни указания.

Даниела изведнъж си даде сметка, че този разговор му е някак странно приятен.

— И всички са мъртви! — отсече тя с тон, в който нямаше никакво съмнение относно вината и отговорността за унищожените агенти.

— Така е — поклати глава той. — Просто не отчетох опасността от намесата на онзи американски агент.

— Джейк Мейрък.

— Същият — отвърна той и насочи поглед към тъмния прозорец. — Чудя се какво е търсил там… Даниела отказа да се хване на въдицата.

— Операциите на отдела са моя работа! — отсече тя и веднага установи, че точно това е отговорът, който Лантин беше чакал от нея. Ръката му се спусна под масата и се появи обратно с някакъв предмет.

— Да разбирам ли, че и това е ваша работа? — тихо попита той.

Даниела с мъка се въздържа да не извика. Света Богородице! Той разполага с шифъра на „Медея“!

Питър Енг чакаше в огромното мраморно фоайе на къщата на Андрю Сойър, издигаща се в полите на планината над залива Шек-О-бийч. Построена в типично американски стил, сградата изобилстваше от солидни букови мебели и широки вградени гардероби. По стените бяха окачени картини от неизвестен художник. На една от тях беше изобразен Даниел Мартин Сойър — дядото на Андрю, облечен в ловен костюм и изправен на фона на любимите си планини във Вирджиния. На стената срещу него имаше огромен портрет на Бартън Сойър — бащата на Андрю. Той също беше с ловен костюм, но зад него се виждаха хонконгското пристанище Виктория и първите постройки на днешния квартал Колуун, появили се преди около седемдесет години.

Енг знаеше, че портрет на самия Андрю е окачен в кабинета му. На него той не беше облечен в ловен костюм, но за фон си беше избрал връх Виктория и това, макар и частично, спасяваше семейната традиция.

Енг трябваше да дискутира важни въпроси с домакина, но все още го караха да чака в хладното фоайе. След няколко минути чакълът на алеята пред входа пропука под гумите на тежка лимузина, той скочи от стола си и пристъпи към вратата.

Хвана дръжката и я отвори с дълбок поклон.

— Добър вечер.

— Добра да е и за теб, млади племеннико.

Във вестибюла пристъпи дребен китаец с торбест панталон и широко, зле скроено сако. Ярките му очички любопитно огледаха вътрешността на салона и се заковаха върху препарираната бизонска глава над вратата, която водеше към кабинета на Андрю Сойър.