Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Точно единадесет минути по-късно в апартамента се втурна Никълъс. Беше в компанията на странно облечен рокер със снежнобяла коса. Коей нададе вик на облекчение и се хвърли в прегръдката му. Господи, колко много неща искаше да му каже!

Енергията на Кайшо, пламтяща във вътрешностите му като ярка звезда, изостри до крайност сетивата на Майк, накара го да се чувства свръхчовек. Действието й беше многократно усилено от комбинацията с погълнатия наркотик, без който ритуалът на нунгите просто не можеше да се получи. Този наркотик се изготвяше от няколко билки, смесени с черупката на един особен бръмбар рогач, който можеше да се срещне само във високите плата на Виетнам. Беше огромно насекомо, почти колкото детски юмрук. Ловяха го със специални капани, окачаха го да се суши на слънце в продължение на седмица — докато черупката му станеше черна като въглен. После внимателно я отделяха от тялото и я счукваха на прах с плоски камъни. Особено ценни бяха рогата, които шаманите прибираха за себе си и ги поглъщаха в началото на своите диви ритуали.

Именно благодарение на изострените си сетива Майк разбра, че ще бъде преследван. Пред очите му изплува лицето на Никълъс Линеър, ръката му отскочи нагоре и рязко натисна металната скоба, която придържаше въжето. Спускането продължи, душата му се изпълни с неземно блаженство. Всичко вървеше по план. Ще отнеме на Никълъс всичко скъпо, а после ще се изправи срещу него и ще го победи в честен двубой. Това беше най-важното, просто защото Никълъс олицетворяваше всичко, което Майк не можеше да бъде… Притежаваше това, за което младият Майк мечтаеше сред розовите храсти на „Свещеното сърце на Дева Мария“ преди толкова много години! Но кръвната връзка и коварното стечение на обстоятелствата го бяха лишили от любовта на жената, за която с радост би дал живота си… Какво ли не опита, за да забрави миналото, да изтрие от паметта си всякакви спомени… Отиде на края на света, в непристъпните джунгли на Виетнам. Там се опита да погребе предишния живот, да се превърне в нов, напълно различен Майкъл Леонфорте… Но какво се получи на практика? Един наистина друг човек, жалко подобие на шаман, подвижен кошмар, двойник с хлътнали от терзания очи… Въпреки усилията му, старият Майкъл Леонфорте отказа да умре. Той продължаваше да наднича в душата му, продължаваше да тръпне от ужас пред гледката, която заварваше там: една сродна душа, която копнее да обича. Душа, с която иска да се слее и която предизвиква в сърцето му онези чувства, които познаваше единствено благодарение на нещастната си любов…

Думите, които каза на Никълъс, излязоха чиста истина: както и да се опитва, човек не може да избяга от корените си…

Стигна до първата капсула, сви се на топка и успешно се приземи на металната решетка между дебелите носещи колони. Откачи се от алпинисткото седло, намести живия товар на рамото си и започна да се спуска по желязната стълба.

Намираше се на осемдесетия етаж, вятърът весело подсвирваше между сложната мрежа на металната конструкция, сред която се извиваха дебелите ПВЦ-тръби на огромната сграда, скрили в себе си всичко, което й дава живот: асансьорни шахти, отопление и климатична инсталация, водопровод и канализация, електрически и телефонни кабели, телевизионни антени… Сякаш гледаше кръвоносната система на гигантски организъм, странно наподобяващ човешкия… Над главата му плеснаха криле, тялото му се сви на пружина. Заблуденото врабче успя да се измъкне от лабиринта и радостно литна към небето. Вдигна ръка и избърса потта от челото си. Тялото му се намести удобно, слухът му се напрегна до крайност…

Никълъс взе от банята една дебела кърпа, преметна я над здравото найлоново въже, което се точеше от рамката на прозореца до небостъргача насреща, хвана двата края и започна да се спуска. Весели слънчеви зайчета пробягаха по свитото му тяло.

С това примитивно приспособление той не можеше да контролира скоростта на спускането, тялото му беше безпомощно пред инерцията. Измина около една трета от разстоянието, когато в носа го удари миризмата на изгорял плат. Вдигна глава и видя, че от средата на хавлията излита плътна струя дим. Триенето в найлоновото въже беше прекалено силно, положението му ставаше сериозно…

Първите пламъчета изскочиха някъде около средата на разстоянието. Скоростта на спускането беше достатъчно висока, за да ги изгаси, но той знаеше, че това е временно.

Измина още няколко метра и хавлията отново се подпали. Остро пропукване му съобщи, че материята започва да се къса. До върха на кулата оставаше приблизително една четвърт от цялото разстояние. Под краката му зееше бездънна пропаст, покривите на околните сгради бяха на стотина метра по-ниско, набучени с антени и сателитни чинии. Падането от подобна височина без съмнение щеше да бъде фатално.