Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Никълъс?

Отговори й тишина.

Изправена на площадката, Коей сложи ръка върху перилата и напрегна взор към тъмнината на долния етаж. Как прозвуча онзи звук, запита се тя. Като почукване върху метал или като шумолене на дрехи? Може би завесите са се раздвижили от утринния ветрец… Не успя да даде отговор на тези въпроси, просто не помнеше.

Започна да се спуска надолу, бавно и внимателно. Имаше чувството, че потъва в океанските дълбини. Тук всички пердета бяха спуснати… Не помнеше дали тя е сторила това, преди да си легне… Подобни неща се вършеха механично, бяха част от ежедневието и затова трудно се запомняха…

Стигна долния край на стълбите и се закова на място. Гледаше в непрогледния мрак толкова напрегнато, че очите я заболяха. В апартамента имаше чужд човек! Усети присъствието му толкова ясно, че чак гърдите й се свиха.

Звукът отново се появи, този път беше съвсем ясно, че шумолят дрехи.

— Коей…

Тя потръпна и понечи да запали една от настолните лампи.

— Не прави това, моля те.

Нещо в този глас я накара да отдръпне ръката си от електрическия ключ.

— По-добре да останем на тъмно.

Гласът принадлежеше на жена, чист и ясен. Въпреки мекия, любезен тембър, това беше глас на жена, която е свикнала да й се подчиняват.

— Казвам се Мери-Роуз, но Майкъл Леонфорте ме познава под името Джаки…

Коей ахна, краката й започнаха да омекват. Протегнатата й ръка напипа тапицерията на близкия стол, тялото й безсилно се отпусна в него.

— Джаки, неговата сестра?!

Тялото й потръпваше на ръба на стола, приличаше на птичка, която всеки момент ще отлети.

— Да.

— Но той мисли, че си мъртва… — едва успя да прошушне тя. — Че си умряла отдавна, преди много години…

— Умря друга жена — отвърна Мери-Роуз, а Коей бавно различи светлото петно, което би трябвало да бъде лицето й. — А мен Бог ме избра за свой представител… Станах игуменка и върховен ръководител на ордена на Дона ди Пиаве…

— Ордена? — повтори като ехо Коей.

— Чувала си за него. Прехвърлен от Италия, той в продължение на много години е финансиран от фамилията Голдони… Но аз съм Леонфорте и това наложи използването на прикритие… — До слуха на Коей достигна лекото шумолене на дрехи. — Орденът присъства в Япония от края на войната. В него членуват Кисоко Оками, Ейко Шима, дъщеря й Хонико и много други… Всички са част от една огромна мозайка…

— Но защо си тук? — бавно дойде на себе си Коей. — В пет часа сутринта? Изплаши ме до смърт! — На челото й най-сетне се появиха недоумяващите бръчки. — И как успя да влезеш?

— Просто се справих с ключалката — отвърна Мери-Роуз и в гласа й се долови нещо като усмивка. — Това е една малка част от… хм… някои доста необичайни умения, които притежавам… Ще ти кажа и защо съм тук — просто брат ми ще има нужда от моето присъствие!

— Майкъл? Тук? Откъде знаеш, че ще дойде?

— Господ ми каза.

Коей усети как Джаки става и се насочва към завесата.

В същия миг се разнесе силен трясък, стъклото се пръсна на хиляди късчета, завесата отлетя навътре. Коей изпищя и скочи на крака, после замръзна на място с изцъклени очи. На перваза клечеше Майк, облечен в странни, мътно проблясващи дрехи. На кръста му имаше широк кожен колан с халки от никелирана стомана, през които бяха прокарани тънки, но очевидно здрави въжета.

— Майкъл! Какво, за Бога…

Коей изведнъж потръпна и млъкна, чула безупречния японски, на който проговори Джаки. Още една от необичайните й дарби… Имаше чувството, че сънува.

— Дойде време за разплата, Коей — гърлено изръмжа Майк.

В следващия миг сграбчи Джаки, дръпна едно от въжетата на кръста си и изчезна в сиво-черната бездна на настъпващия ден. Коей потисна писъка на ужас, който се надигаше в гърдите й, очите й се разтвориха още по-широко. Успя да зърне Джаки на фона на настъпващото утро за един кратък миг, но това беше достатъчно. Видя, че прическата й беше също като нейната, дрехите върху тялото й очевидно бяха извадени от собствения й гардероб. Едва сега си даде сметка, че не беше издала нито звук, а възклицанието, което взе за свое, беше една съвършена имитация от страна на Джаки…

— Майкъл! — извика тя и се втурна към прозореца, без да обръща внимание на стъклата върху килима. Видя го отсреща, залепен като паяк на фасадата на Найгай. Преметнал Джаки през рамо, той сръчно се спускаше по системата от алпинистки въжета, прикрепени в бетона със специални клинове. Ето каква била работата! Джаки умишлено беше заела мястото й, вероятно защото е била предварително запозната с плановете на брат си. И беше успяла да го заблуди!