Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

От гърдите му излетя животинско ръмжене. Скочи и полетя към вратата, която жалостиво проскърца под тежкия му ритник.

— Оня тип! — изрева извън себе си той. — Къде е гадното копеле?!

Горилата, която пазеше стълбището, с недоумение го погледна:

— Кой, шефе?

— Оня нещастник, с когото се сблъсках преди малко! — изрева извън себе си Чезаре, без да обръща внимание на Веспър, която се опита да го успокои.

— Кой, шефе? — повтори онзи и в очите му се появи объркване. — Майки, Джоуи, Фредо?

— Глупак! — просъска Чезаре, блъсна го и затича надолу по стълбите. Много му се искаше да опише непознатия, но изведнъж осъзна, че няма какво да описва. Беше един напълно безличен тип. Здрав, едър, но напълно безличен! — Мамка ви! — изрева като бесен той. — Не може никой да не го е видял, тъпаци такива! За какво ви плащам, по дяволите? Да висите наоколо и да си чешете ташаците!

Разблъска двамата, които охраняваха долния етаж, и видя как вратата се отваря. Отскочи към стената с пъргавината на акробат, в ръката му се появи револверът. Очакваше да види Пол и Франси, но вместо тях в коридора се втурна Джоуи. Беше зачервен и възбуден — нещо крайно необичайно за него.

— Шефе! — извика той. — Един хеликоптер се кани да кацне на моравата!

— Кво от това? — озъби се Чезаре. — Тук всеки ден кацат хеликоптери!

— Хвърлих му едно око през бинокъла — поясни Джоуи. — ФБР!

— Стига бе! — не можа да повярва Чезаре, но онзи енергично кимаше с глава. Приличаше на пластмасовите кученца, които някои тъпаци слагат на задното стъкло на колите си. В огромното фоайе на резиденцията се настани напрегната тишина, сякаш някой изведнъж го беше превърнал в обреден дом…

— Прилича на шибаните бойни чопъри във Виетнам, шефе — обади се след известно време Джоуи. — Претъпкан е с типове в защитни униформи… Носят снайперистки пушки и автомати… Лети ниско, на метър над дърветата…

— Тръгвай! — просъска Чезаре, стисна ръката на Веспър и затича по коридора към кухнята. Имаше чувството, че в главата му се издува огромен балон, слепоочията му започнаха да пулсират. — Влизай тук! — просъска той и я блъсна към тясна, почти незабележима вратичка. Озоваха се в някакъв килер, мракът беше непрогледен. Но Чезаре очевидно познаваше всеки сантиметър от помещението и уверено тръгна напред. Стигна далечната стена, размести бурканите от лавицата, която се издигаше чак до тавана, пръстите му напипаха някакъв бутон. После се изправи и зачака. Стената се отмести, лъхна ги хладен и застоял въздух с мирис на сяра. Сякаш насреща им дишаше невидим демон.

— Надолу! — прошепна Чезаре и натисна главата на Веспър. Слязоха по няколко дървени стъпала, той спря и натисна друг бутон на стената. Подвижният панел се плъзна на мястото си, само на няколко сантиметра от главата му.

Тук вонеше като в преизподнята. Резиденцията нямаше мазета. Така се строяха почти всички къщи във Флорида, просто защото подпочвените води бяха прекалено близо до повърхността. Но веднага след като една от подставените му компании купи този имот, Чезаре се беше погрижил за изграждането на тайния тунел. Просто за всеки случай… На строителите обясни, че през него ще се простират фиброоптични кабели за комуникация, но настоя да бъде прокопан така, че да може да се минава…

Побутваше Веспър пред себе си, от време на време натискаше главата й надолу. Колкото да я предпази от ниския свод, толкова и за да я държи под контрол. В момента тя беше единственото нещо на света, което беше в състояние да контролира. Независимо дали е тази, за която се представя, или е част от заговора на Кроукър и агентите на ФБР…

В крайна сметка е едно и също, въздъхна в себе си той, докато продължаваха да се промъкват покрай вонящите на сяра тръби от ПВЦ, навън от къщата, по-далеч от федералните ченгета… Важното е, че е тук. Вълшебен амулет, сигурна защита срещу света на предателите и подлеците… Няма значение дали ще я третира като любовница или заложник. Нека Кроукър и гадните федерални ченгета да посинеят от злоба!

Скован от лицевите подплънки, Кроукър профуча през входната врата и изскочи под ярките лъчи на флоридското слънце. Моментално се изпоти, после си спомни за предупреждението на Рико Лемон относно здравината на лепилото по лицето си и започна да се поти още повече.

Насочи се към двете горили, които вървяха подир мъжа с маслинена кожа, опрял револвер в слепоочието на Франси. Придържайки се към максимата, че нападението е най-добрата защита, той препречи пътя им и извика: