Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Острата миризма на розмарин му напомни за лютивия дим от пурите на баща му. Свиваше ги долу, в килера, от изсъхнали листа кубински тютюн. Никой нямаше достъп до това място, но любопитството на Тони надделя и един ден се промъкна долу да се поогледа. Баща му го пипна и му хвърли як пердах. Това си беше в реда на нещата — един хлапак няма право да наднича в частния живот на възрастните. Баща му беше мрачен и мълчалив. Говореше само за спорт и никога за мръсната фабрика оттатък реката Уихокън, където си вадеше хляба сред опасни за живота химикали. Един ден не се върна от там. Гадните химикали бяха избухнали и баща му загина във възникналия пожар. По-добре така, промърмори на погребението един от съседите им. Щрак и те няма! Иначе трябва да се мъчиш поне десетина години с емфизема или рак на белите дробове… По-късно, вече като студент в Принстън, Тони Д. разбра, че баща му просто се е срамувал от работата си, от ниското си образование. Затова страшно много му се прииска да го види отнякъде в деня, в който се дипломира в Юридическия факултет на Принстън.

Пръстите на масажистката потънаха в нервните възли на тила му и той неволно изпъшка. Дишането му стана по-дълбоко и по-равномерно.

Миризмата на розмарин му напомняше и неделните обеди в дома на брат му. Мери беше страхотна готвачка, достатъчно беше само да я зърне човек. Едновременно с това беше красива и вярна съпруга, дарила на Франк две прекрасни момченца. Доста повече от това, което му беше предложила Маргарет… Освен това Мери беше кротка и покорна, знаеше мястото на жената в дома. Грижеше се за къщата, останалото беше работа на Франк. Докато Тони беше обикновено момче за поръчки, една фасада за истинския господар — Маргарет… Проклет да е Доминик с неговата слабост към жените!

— Отпуснете се, мистър Тони — тихо прошепна масажистката. — Мускулите ви отново се стягат…

Какво чудно има в това, замаяно си помисли Тони и се отпусна в ръцете й. Един Господ знае колко унижения е принуден да търпи! В семейството му командва жена, която се мисли за мъж, но едновременно с това е неспособна да го дари със син! Има някаква дъщеря, която се е запиляла някъде из Кънектикът и само Маргарет знае точно къде… На всичкото отгоре се занася с онова бивше ченге Лю Кроукър… Нима това не е достатъчно, за да побеснее човек?

Но Тони Д. си даваше сметка, че трябва да запази спокойствие. Търпението беше единственият път към успеха. Проклетото търпение, което никога не му достигаше. Ако можеше да бъде търпелив с Маргарет и Франси поне толкова, колкото с деловите си партньори, всичко щеше да е наред. След известно време кучките щяха да се принудят да го уважават, после идваше ред на помирението. Маргарет ще разбере, че няма смисъл да си губи времето с Кроукър и отново ще го допусне в постелята си. И тогава шансовете му да се сдобие със син отново щяха да нараснат… Истинският мъж трябва да отгледа поне един син, казваше баща му и разтриваше обезобразените си от химикали ръце. И беше прав, разбира се…

Извърна глава да облекчи болките във врата си и благодарение на това забеляза раздвижването на завесата. Остана да лежи неподвижно, сърцето му биеше дълбоко и равномерно. Примигна и отново погледна към прозореца. Да, завесата все още помръдваше. Нима е възможно това? Тази сграда беше построена като повечето небостъргачи на града и прозорците й бяха херметически запечатани. В ноздрите го удари лек полъх на топъл въздух, примесен с миризмата на автомобилни газове. Ръката му леко помръдна, очите му се отвориха.

— Бих предпочел лавандулов спирт, Дорис — тихо прошепна той.

— Веднага, мистър Тони — отвърна масажистката и пристъпи към сака с материалите си — купчина стъклени контейнери с гумени капачки.

Жената се наведе над сака, в същия момент завесите се раздвижиха и Тони се надигна до седнало положение. В процепа се очерта голяма кръгла дупка, изрязана в дебелото стъкло. Изрязаното парче лежеше на сгъваема дървена стълба — от онези, които използват миячите на прозорци.

Мъжът, който беше свършил тази работа, прекрачи перваза и се озова в стаята. Беше облечен в обикновени работни дрехи и по нищо не се отличаваше от миячите на стъкла. В дясната му ръка мътно проблесна автоматичен пистолет 38-и калибър с дълъг заглушител, завинтен на цевта. Очите му се заковаха върху голото тяло на Тони на масата, усмивката му разкри редица жълти и развалени зъби:

— Гадняра ти казва „сбогом“, Тони!

Пук, пук! Звуците бяха тихи, сякаш Тони се беше изпуснал от уплаха и нищо повече. Но ефектът им беше опустошителен. Ухиленият бандит политна назад. Устата му така и си остана разтегната, но в очите му се появиха недоумение и страх, успели да забележат тежкия колт 45-и калибър в мазната ръка на Тони. От заглушителя се точеха тънки валма барутен дим. Нападателят се хвана за завесите и политна към пода, от гърдите и гърлото му изригнаха плътни струи кръв. След миг очите му се замъглиха, а тялото му се строполи на пода и застина.