Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Не откри такъв и започна да тича по брега, успоредно с лодката. Пазарът беше пуст, осветен от нарядко поставени електрически стълбове. За щастие Нгуен скоро спря лодката и я остави да се полюшва върху малките вълни. Потънал дълбоко в Акшара, Никълъс чуваше гласовете на двамата пътници с такава яснота, сякаш беше на метър от тях.

— Е, започвай! — обади се Макнайт. — Токио едва ли може да ни предложи по-уединено място от това!

Нгуен се надигна, внимателно зае позиция в средата на лодката и му нанесе страхотен удар с ръба на дланта си. Очевидно улучи сънната артерия, тъй като Макнайт се строполи като подсечен в ръцете му.

Докато виетнамецът беше зает да претърсва джобовете на жертвата си, Никълъс хукна към кея. Даваше си ясна сметка, че няма да успее да се добере до Нгуен. Въпросът беше колко ще закъснее.

Нгуен бе експерт в своите умения, докато Макнайт се прояви като обикновен глупак. Само секунди след: като го удари, Нгуен вече държеше в ръцете си скъпоценната дискета. Онзи я беше скрил в подплънката на смокинга си.

Виетнамецът я тикна в джоба си и сграбчи реверите на Макнайт. Разкрачил крака да запази равновесие в клатушкащата се лодка, той натика главата на жертвата си под водата. Никълъс усети как по тялото му пробягва студена тръпка, краката му увеличиха скоростта. Летеше под малките лампи на кея, които светеха студено като миниатюрни й равнодушни луни…

В средата на реката Нгуен продължаваше да натиска врата на Макнайт под водата. Започна да си подсвирква една популярна мелодия на Жак Врел. Никълъс я знаеше: в песента се разказваше за ужасите на войната, за една проститутка, легнала по гръб с разтворени крака, която нетърпеливо подвиква: „Следващият!“… Мелодията се лееше в мрака, сякаш невидима връзка с това, което ставаше във водата. Никълъс вече беше достатъчно близо, за да усети зловещото присъствие на смъртта. Смъртта на Макнайт. Имаше странното чувство, че е муха, кацнала на рамото на тази Смърт, и неудържимо се носи към поредната й жертва. Душата му се сля с отлитащото съзнание на Макнайт, в лицето го лъхна хладният мрак на Великата пустош…

Във въздуха се появи странен резонанс — сякаш зимен вятър фучеше сред заледените клони на дърветата. Прибавен към подсвиркването на Нгуен, той изведнъж се превърна в мрачна, но величествена симфония. После в душата му отекна тежка въздишка и той разбра, че Макнайт е мъртъв. Болка стегна сърцето му, краката му омекнаха, очите му неволно се затвориха…

След това остана единствено симфонията. Водопад от чисти, кристално ясни звуци. Следвайки ги като омагьосан, Никълъс не разбра къде и как намери лодка, кога я насочи през черната като мастило вода.

Звуците изведнъж изчезнаха. Без предупреждение, без ехо дори. Никълъс застина на място. От рязкото прекъсване на психическата връзка с онова, което го чакаше в средата на тъмната река, изведнъж се почувства разнебитен и неспособен дори да повдигне ръка. Нещо се беше случило. Обзе го безпомощен гняв. Дори мръсник като Макнайт не заслужаваше такава смърт!

Оставаше Нгуен, коварният виетнамец. Уверил се, че Макнайт вече не диша, той сръчно завърза няколко бетонни блокчета за тялото му и го тикна в черната вода. После потегли напред.

Трябва да се справя с него, заповяда си Никълъс. Но как? Вместо да се върне на кея при рибния пазар, виетнамецът продължи по течението на реката. Това по безспорен начин доказваше, че убийството е било планирано предварително. До Кабукичо виетнамецът се беше придвижил с такси, а лодката с бетонните блокове го е чакала готова на кея. Никълъс беше убеден, че Нгуен щеше да намери начин да подмами Макнайт в нея, дори и ако американецът не беше изявил новите си претенции. Както и да се бяха развили преговорите, животът на Макнайт щеше да свърши в тази нощ…

Напълни дробовете си с въздух и отпусна ръце. Беше стигнал мястото на престъплението. Напрегна психиката си и веднага усети движението на трупа към тинестото дъно. Там, където щеше да остане завинаги… Стисна зъби и тръсна глава. Рано или късно Нгуен ще трябва да слезе на брега. Продължи преследването, планът за действие бавно започна да се оформя в главата му.

Маргарет Голдони де Камило бавно слезе от блестящия си нов „Лексус“. Колата спря малко след пресечката на Парк авеню и Четиридесет и седма улица. Разделителната ивица между двете платна беше засадена с нови храсти, по клоните на добре поддържаните дървета край тротоара вече се виждаха яркозелени пъпки. Минаваше пет следобед, но светлината все още беше достатъчно силна — сигурен признак, че хладният ветрец, който свиреше между небостъргачите, скоро ще се превърне в спомен. Пролетта встъпваше в правата си. Маргарет се наведе към стъклото и нареди на Франки — въоръжения си шофьор, да остане зад волана. После направи знак на личния си телохранител Роко и се насочи към входа на близкия небостъргач, изграден изцяло от алуминий и стъкло.