Эрик Ластбадер - Френска целувка

— Окей.

Сутан изсумтя с насмешка.

— Американци! — каза тя, сякаш тази дума сама по себе си е достатъчно силен епитет. — Казвате „окей“ и си мислите, че сте обяснили всичко. Какво въобще означава това „окей“?

— В случая — рече Крис и стана от леглото — означава „стига“.

— Никога не мога — каза тя, като се извърна, за да го вижда — да ти причиня толкова болка, колкото си причиняваш ти сам.

Той нахлузи чифт шорти и тъмнозелена фланелка с изтъркан бял надпис НАНТЪКЕТ на гърдите. Излезе в дворчето и ласкавото провансалско утро погали раменете му. Слънчевата светлина, любимата приятелка на художниците, се процеждаше през редицата изправени като стражи кипариси сякаш на отделни капки, които, подобно на дъждовните, се събираха във все по-едри мотиви, образуващи в крайна сметка цялото.

Наел бе тази малка къща в Могьо, защото се намираше в подножието на Алпите, на подходящо разстояние от Дин — град в Приморските Алпи, представляващ решителен етап от Тур дьо Франс. Крис бе уверен, че Дин ще бъде повратна точка в състезанието. Който победи в този етап, ще има най-добри шансове да спечели цялата обиколка. Затова през последните няколко седмици той бе опознал в подробности релефа на този град и околностите му.

Къщата бе разположена на планински склон. Подобно на много от старите mas, както се наричат селските къщи по тези места, тя бе обърната с лице към долината на север, отвъд която Приморските Алпи се извисяваха в своето загадъчно великолепие. Гледката бе много по-различна от тази, която се открива от богаташките вили от другата страна на планината — шеметните склонове на юг; чак до набраздената шир на Средиземно море. Крис често бе наблюдавал този изглед от лятната вила на родителите на Сутан, но при все това той не му допадаше така, както първият.

Понякога, в кристално ясни утрини, когато Алпите засилваха в лъчите на изгрева, му се струваше, че забелязва Дин да се спотаява в сенчестия планински проход, да го чака.

— Какво рисуваш тия дни? — попита Крис, като я чу да излиза от къщата.

— А ти какво пишеш?

Тя все още бе в сянката на стрехата, когато той се обърна.

— С това тяло трябва да играеш в les petits rats. — Той имаше предвид младежкия балет към Парижката опера.

Сутан прокара ръце през косата си я събра на кок — традиционната прическа на балерината.

— А вместо това насмалко да се подстрижа за монахиня.

— Никога не съм вярвал, че Сутан ти е прякор. — Prendre la soutane означава „да наденеш расо“. — От теб може да се очаква да разкрасиш произхода на името си — това създава ореол на тайнственост около твореца.

Тя се усмихна.

— Но никога няма да разбереш това със сигурност.

— Напоследък — отново стана сериозен той, — изглежда нищо не знам със сигурност.

Тя се доближи, обви ръка около кръста му.

— Освен че ще спечелиш Тур дьо Франс. — Сутан влезе в къщата, след малко попита отвътре: — Какво искаш за закуска? — Преди да успее да й отговори, тя пусна любимата си касета на Шарл Азнавур. „Точно в неин стил“, каза си той, но не се подразни. Каквато и закуска да приготви, той щеше да я изяде с удоволствие, защото тя щеше да му даде сили за изнурителния сутрешен пробег през планината до Дин. Следобед Сутан щеше да го настигне с колата и да го върне обратно.

По-късно, докато караше, набирайки скорост по виещото се шосе, той си мислеше за дома. За баща си, гордия син на земеделеца от Уелс, едва успявал да изчопли прехраната на своето семейство от красивата, но сурова и неплодородна земя.

Крис си го представи как излиза от сивите мъгли на Уелс, само с къшей корав хляб и няколко шилинга в джоба на панталоните си. Как отива да учи в Лондон, записва се в Уелската гвардия и се бие доблестно за Империята. Среща майката на Крис, американка от Кънектикът, еврейка от полски произход; съвсем не жената, в която Малкълм Хей си е представял, че ще се влюби. Заради нея и защото всички останали Хей са вече мъртви, емигрира в Щатите.

Един след друг, като куршуми от пушка, се появяват Тери и Крис — двамата братя Хей.

Тери. На Крис му се струваше, че винаги е трябвало да се бори за онова, което с лекота се е удавало на брат му. Тери беше роден атлет. По-силен, по-бърз и по-умен от всеки в училище. А Крис въпреки усилията си постоянно беше във втория отбор вместо в представителния, неизменно резерва в състезанията, в сянката на своя брат.

Тази сянка, разпростряна над него, го караше още по-упорито да се мъчи да достигне или надмине постиженията на Тери. Задачата бе непосилна и донякъде именно поради това той се чувстваше длъжен да я поеме. „Ето какво виждам, мила Сутан, когато гледам в сенките. Виждам това, което би трябвало да бъда, но не съм, въпреки цялото си старание.“