Эрик Ластбадер - Френска целувка

— Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— Да — каза сериозно Мън. — Трябва да ти завещая „Гората от мечове“. Ти ще трябва да я приемеш по собствена добра воля. Разбираш ли, тъй като не си будист, за Равана ти въобще не съществуваш. Така той няма да може да ме вземе и същевременно ще запазим от него „Гората от мечове“. — Черните му очи се взираха умолително в него. — Ще направиш ли това за мен?

Тери не знаеше да вярва или не. Всъщност, майната му. Знае ли въобще някой какво става в тази земя на илюзии и смърт? Той забеляза силната възбуда, обзела Мън, видя как кръвта отново взе да се процежда от разкъсаните краища на раната му и каза „Да“, за да го успокои — той и без друго бе загубил много кръв. Но също и защото вече усещаше „Prey Dauw“ в ръцете си, виждаше се как изкачва Шан, понесъл талисмана, и как могъщите опиумни вождове от платото коленичат като васали в краката му, за да отдадат безценните си владения в негова власт, да се разпорежда с тях според волята си. Власт! Безпределна власт!

Но всичко губеше смисъла си, ако не успееха да се измъкнат от този ад. Тери прецени, че Мън ще е мъртъв до половин час! А ако сега се появяха жълтите, и двамата щяха да умрат много по-рано. Къде е тоя шибан хеликоптер?

— Закълни се, Бучър.

— Заклевам се, Мън.

Мън започна да говори. Тери забеляза движение, сега съвсем ясно, гласове, бърборещи на остър, креслив виетнамски, усилвани от тежкия, влажен полъх на вятъра. Жълтият идваше. Не проклетият Равана, не скапаният хеликоптер. Жълтият.

— Зарових „Гората от мечове“ в Камбоджа. Слушай внимателно. Щом ти кажа къде е, тя вече ще е твоя и аз ще съм свободен. Равана няма да има власт над мен, няма да може завинаги да ме извади от колелото на живота. Намира се в Ангкор Ват. Чувал ли си за него? Древният град на кхмерските крале. Пълен е с духове — достойно място за почивка на подобен талисман…

Докато слушаше с едно ухо Мън и запомняше местоположението на „Гората от мечове“, в случай, че такова нещо действително съществуваше, Тери хвана на мушка движещите се сенки и се приготви да стреля.

Туъб-ъб-ъб-ъб!

Нощта внезапно засия като на Нова година, когато връхлетелият от изток хеликоптер включи мощните си прожектори и автоматичният огън, струящ от отворените му амбразури, издуха жълтия, направи жълтия на решето, взриви жълтия.

Туъб-ъб-ъб-ъб!

Тери вече усещаше плющенето на силния вятър, вдигнал пепелта нагоре в нощното небе, на смерча, готов да грабне Дороти и Тото, за да ги отнесе в страната Оз. Той отпусна глава на гърдите на Мън и си помисли: Спасен.

— Хей ти, със звездния поглед!

И неочаквано, сякаш се е пукнал сапунен мехур, Тери дойде в съзнание. Усети в главата си вихрушка от събития — полусънища, които за миг изпълниха съзнанието му. След това всичко изчезна, подобно на облаче дим, пуснато от някой фокусник, и той позна надвесеното над него лице.

— Bellum longum, vita brevis 24 24 Войната е дълга, животът — кратък (лат.) — Б.пр. — каза Върджил.

— Приличаш на мечка — излезе нещо като грачене от пресъхналото гърло на Тери.

Върджил се ухили:

— Това е, за да ям по-лесно жълтите, баби.

— Къде съм, по дяволите?

Върджил се озърна наоколо.

— Конкретно това кътче от ада е военнополевата болница в Бай Ми Туот.

— Можеш ли да разбереш нещо за този, когото докараха заедно с мен? Как е той?

— А, Мън, кхмерът — Върджил кимна. — Малко е понадупчен. Казват, че бил по-зле от теб.

— Чакай малко — каза Тери. — Откъде знаеш името му?

— Той е от моите хора — ето откъде.

Докато асимилираше тази новина, Тери попита:

— Ще се оправи ли?

— Ще оживее. Още не му е дошло времето да си замине от тази воняща дупка. Нито твоето, както виждам. Здравата се озорихте, а?

Събитията от нощта връхлетяха Тери като приливна вълна.

— Всички са мъртви — каза той. — Капитан Клеър, Кид Гавилън, Аксмън, кхмерите, цялото шибано подразделение, освен мен и Мън.

— Лош късмет.

— И ти наричаш това късмет? — Тери се насили да седне в леглото, но пристъп на болка и световъртеж го повали обратно на възглавницата.

Върджил сви рамене.

— На война — каза той — съществува само късмет и нищо друго. Слушай, Бучър, та аз съм герой. Искаш ли да видиш ордените ми? Да ти кажа ли колко виетконгци съм убил? Но това беше отдавна. Тогава бях стар, сега съм вече по-млад. Ти вървиш по моите стъпки, синко. За това нещо ще ти дадат орден. Тогава и двамата де бъдем герои. Ето по какъв начин армията се отплаща за твоята храброст под куршумите. Казва ти да се върнеш там и отново да опиташ да загинеш. Това е, което тя всъщност иска от теб, Бучър. Твоя живот.