Эрик Ластбадер - Френска целувка

Когато таксито я остави на тротоара и се отдалечи, тя изведнъж се почувства ужасно незащитена. Усещането за уязвимост я накара час по-скоро да се махне от улицата. Тя влезе забързано в хотела и за несигурно поиска да й дадат стая на последния етаж.

Като заключи вратата и постави веригата, тя свали дрехите си и застана под горещия душ. Краката й трепереха толкова силно, че трябваше да се държи с две ръце за крановете. Сапунът свали от нея потта и мръсотията, но не и страха.

Тя се облече, извади револвера си от кобура и се отпусна върху леглото. До него имаше нощно шкафче, от евтина имитация на дърво, черен телефон, грозна метална лампа и един пепелник. В чекмеджето на шкафчето имаше Библия.

Даяна затвори очи и се заслуша в шума на собственото си дишане. После вероятно бе заспала, защото когато погледна отново, видя едновременно скъсаната верига и силуета в рамката на вратата. Потърси с ръка пистолета си и чу гласа: „Кажи лека нощ, скъпа.“

Изстрелът я изхвърли от леглото и я запрати в стената. Тя не почувства нищо. Звукът беше най-силният, който бе чувала през живота си. После той, както и всичко останало, изчезна.

Мило дръпна Крис обратно към стената на сградата.

— Все още не можем да си тръгнем от тук.

— Какво говорите? Тези хора се опитват да убият вас и приятелката ви.

— Точно там е въпросът — каза Мило. Лицето му бе пребледняло и измъчено в светлината на уличните лампи. — Тези хора са моите работодатели. Сигурен съм, че мосю Логрази, човекът, с когото тъкмо отивах да се срещна, е замесен в това. Щом са решили, че не съм им нужен повече, аз трябва на всяка цена да се върна в апартамента си.

— Вие сте луд — рече Крис. — Те несъмнено го държат под наблюдение.

— Въпреки това, трябва да се прибера — настоя Мило. — Те ще дойдат за „Гората от мечове“. — Той вече вървеше и Крис бе принуден да го последва, за да продължи разговора. Пресякоха забързано улицата, свиха зад ъгъла и излязоха на авеню „Ню Йорк“. — Тя е у мен. Работодателите ми искат да я вземат, но аз отказах да им я дам.

— Чакайте, кои са всъщност вашите работодатели?

Без да обръща внимание на въпроса му, Мило се притаи в сянката.

— Апартаментът ми е точно на отсрещната страна на улицата — прошепна той. — Не виждам някой да наблюдава входа.

— Това е невъзможно — каза Крис, като се озърташе във всички посоки. — Не вярвам да са толкова глупави, та да не предвидят, че може да се върнете.

Той даде знак на Мило и Морфея да останат по местата си и излезе от сянката. Отиде до края на пресечката и след това се върна обратно по другия тротоар, като по пътя надничаше в тъмните купета на паркираните коли. Нямаше никой. На всеки няколко крачки вдигаше поглед към прозорците, покрай които минаваше, за да зърне човешко лице, движение на завеса или отблясък от цевта на оръжие. През цялото време беше нащрек за черното БМВ, но когато се върна до мястото, където го чакаха Мило и Морфея, то все още не се бе появило.

— Прав сте — каза той. — Не забелязах никой да наблюдава къщата. — Вместо да го успокои, обиколката му го бе разтревожила още повече. Защо не бяха поставили човек пред дома на Мило? Нещо не изглеждаше наред, но какво?

Мило тръгна да пресича улицата, но Крис го хвана за ръката.

— Почакайте, за бога! — прошепна той. — Те може да са вече вътре.

Мило го погледна мрачно.

— Ако е така, скоро ще разбера. — После в очите му се появи любопитство. — Вече веднъж ми спасихте живота, а сега искате да го сторите отново. Защо?

— Защото обичам дъщеря ви. Винаги съм я обичал.

Мило се замисли за момент, после кимна.

— Да. Сигурно е така. Но за нещастие Сутан и аз вече не сме едно семейство. Тя без съмнение ме смята за мъртъв и повярвайте ми, така е по-добре.

— Тя има право да знае истината.

На лицето на Мило се появи горчива усмивка.

— Знам, че имате добри намерения, момчето ми. Но ако знаеше цялата истина, тя щеше да ме прокълне от дъното на душата си.

— Не мога да повярвам това. Вие сте неин баща. Какво толкова сте направили, та тя да не може да ви го прости?

Полуосветен от уличната лампа, Мило изглеждаше почти по същия начин, както през онази топла лятна вечер на 1969-та в своята вила в Могьо. Пластовете тъмнина подобно на грим изглаждаха бръчките, които времето и грижите бяха издълбали върху лицето му. Видът му накара Крис да си припомни изключителната сила на волята, която притежаваше този човек.

— Дъщеря ми, както несъмнено знаете, е будистка. Поради това, всяко убийство я изпълва с ужас. А аз съм убивал, с умисъл и гняв. Мислите ли, че би могла да ми прости това?