Эрик Ластбадер - Френска целувка

— Добре ли е? — Клепачите й натежаваха. Нямаше сили дори да ги държи отворени. А имаше толкова неща, които искаше, които трябваше да му каже. На първо място за Дик. Той не биваше да се върти край Дани. Макс трябваше да го държи далеч от него.

Но тя пропадаше, все по-бързо и по-бързо, в нощта.

— Господи, на какво приличаш! — каза Брад Уолф. Хората му, които се прехвърляха от катера, изпълваха цялата лодка. Бяха по-добри и от хрътки.

Той направи знак с ръка и един висок, очилат мъж с оредяла коса и кафяви петна по ръцете се приближи, отваряйки старовремска докторска чанта.

— Прегледайте я — рече Уолф.

Даяна, загърната в грубо одеяло, седеше върху капака на един люк. Помисли си, че Уолф бе реагирал на обаждането й за невероятно кратко време. Нищо чудно, че Сийв разчиташе на него. Тя подаде на Уолф листчето с десетте цифри.

— Вижте какво ще ви кажат за това от телефонната компания. Паркс тъкмо набираше този номер, когато се хвърлих отгоре му. — Тя трепна, щом докторът стигна до мястото, където Паркс я беше ритнал.

— Няма нищо счупено. — Докторът сякаш говореше на петната по ръцете си.

Уолф, който се взираше в тялото на Паркс през навалицата от специалисти по съдебна медицина, каза:

— Май не си получила подготовката си само в академията.

Даяна се усмихна леко и веднага прехапа устни, когато докторът докосна поредната болезнена точка.

— Взимала съм малко частни уроци.

— При кого, при някой самосвал ли?

Този път тя се засмя.

— О, не. При малко по-изтънчен учител.

— В това, което си сторила с Паркс, няма нищо изтънчено.

— Той щеше да ме убие.

— Ей, чакай. — Уолф се извърна към нея. — Не го приемай като упрек. Напротив, дяволски съм доволен, че изпратих теб, а не някой, който щеше да е по-малко подготвен да се разправя с това чудовище.

— И все пак, аз го убих, а той беше единствената ни нишка. Според това, което каза, ти си прав. Моник наистина му е служела като прикритие.

— Но пък си взела телефонния номер — рече Уолф и без да се замисля, я стисна успокояващо за рамото. — Извинявай — каза той, когато Даяна трепна от болка. — Може би тъкмо това е следата, която ни е нужна.

— Както и да се развият нещата — каза Даяна, — аз искам да участвам докрай.

Докторът кимна и Уолф протегна ръка, помагайки й да се изправи.

— Тялото й притежава невероятна еластичност — каза докторът, като прибираше нещата си. — Няма особена нужда от помощта ми. — И той бавно се отдалечи да удовлетвори професионалното си любопитство, като хвърли един поглед на трупа.

Когато Даяна свърши с доклада си, Уолф й подаде евтина чанта от изкуствена кожа.

— Донесох ти малко дрехи. Може да не са от най-изисканите, но…

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Няма значение. С удоволствие бих надянала и чувал за картофи. — Сетне понечи да отиде в кабината, за да се преоблече, но Уолф я хвана за ръката.

— Даяна — започна той, — искам да знаеш, че оценявам това, което си направила.

— Благодаря.

Той я стисна здраво за китката, взирайки се в очите й.

— Но това не е всичко. Искам да съм сигурен, че и ти си даваш сметка какво си била принудена да сториш.

— Искаш да кажеш, какво съм преживяла?

Уолф кимна.

— Да, и това също. Нужно ти е време, за да го възприемеш. Да го обмислиш спокойно.

— Имам достатъчно време.

— Питам се дали е така. — Той я заведе до една пейка в кабината, където и двамата седнаха. — Искам да знаеш, че що се отнася до мен, ти си изпълнила дълга си. Ти не си шпионин. Никой не очаква от теб да сдъвчеш капсула цианид, за да не издадеш сведенията на врага. Тук не може да става и дума за някаква вина.

Тя му отправи едва забележима усмивка.

— Китайците никога не изпитват вина.

— Виж, тревожи ме, че след всичко това в бронята ти не се е появила и най-малка пукнатина. Просто не е естествено.

Даяна го погледна твърдо.

— Знам какво говоря. Искам да участвам докрай. Седенето вкъщи и мрачните мисли няма да ми помогнат с нищо. Аз искам, имам нужда да работя.

— Не се тревожи. Нямам намерение да те отстранявам от задачата. Просто искам да се уверя, че си добре.

— Добре съм…

— Но? — Той внимателно изучаваше лицето й.

Тя наведе глава. Беше сигурна, че ще заплаче и изпитваше срам. Спомни си как баща й я удари, когато веднъж като дете се разплака. Беше навехнала глезена си, бягайки от сюрия момчета, които я дразнеха. Тогава не знаеше дали сълзите й са от болка, или от унижение. „Китайците не плачат, й беше казал баща й със строгия глас, който използваше, когато искаше да я изплаши. Китайците не издават чувствата си, особено пред «ло фан», варварите. «Ло фан» никога не ще познаят гордостта на душевното спокойствие, на която, като цивилизован народ, се радваме ние, китайците.“ И, подчинявайки се на своя баща и предците си, Даяна никога повече не заплака.