Эрик Ластбадер - Френска целувка

От ризницата се чу шум от строшена врата, последван от движение, подобно на вихрушка.

Крис я сграбчи през кръста и я повдигна нагоре.

— Какво?

— Давай! — подкани я той. — Качвай се, бързо!

Усети как тежестта й се повдига, наведе се, взе Котарака в чизми и й го подхвърли. Като внимаваше къде стъпва, намери опора за крака си в старинния каменен зид и се закатери нагоре към втория етаж.

Докосна прасеца на Сутан, покачи се зад нея. Тя трепереше, притиснала се с всичка сила към стената. Той я подмина и продължи с бързи и уверени движения, докато най-сетне стигна покрива. Усети само леко пробождане в крака си. Наведе се, улови ръцете й и я дръпна към себе си.

— Да вървим! — каза.

— Къде?

— Далеч от тук. Далеч от него.

— Аз не… — Тя изкрещя. Една ръка я беше хванала за глезена и я теглеше надолу, обратно към ризницата.

Сутан я гледаше с разширени от ужас очи. Изглеждаше неспособна да помръдне, камо ли да се защити. Вече беше убила веднъж през този ден и съзнанието й отказваше да възприеме повече насилие.

Той очакваше от нея да използва някоя от техниките си за самозащита, но тя очевидно беше скована. Крис трескаво разрови мозъка си за някакво решение. Бръкна в джоба си, извади ножа, който му бе подарил Тери. Замахна и заби острието му дълбоко в опакото на стиснатата ръка.

Бликналата кръв сякаш извади Сутан от вцепенението й. С рязко движение тя освободи крака си от отслабналата хватка и Крис я издърпа при себе си.

Те побягнаха през тъмнината. Черното небе им се надсмиваше с вечно променящата се красота на сребърните си звезди, със сладката, недостижима сигурност на необятния си простор.

Зад тях на хоризонта, ограничен от ръба на покрива, се показа черен прегърбен силует.

Крис долавяше дъха й, усещаше слабия мирис на нейната пот. Бяха заедно, безвъзвратно въвлечени в странната картина, създадена от Тери. Трансформацията беше пълна. Той потръпна от зловеща възбуда, подобна на тържествуващия вой на вълка или крясъка на сокола, сграбчил жертвата в могъщите си нокти. А може би причината беше просто в адреналина, бушуващ в жилите му, който тласкаше и двамата напред през покривите, после по улицата, караше ги да прескачат ограда след ограда, да бягат, пълзят, криволичат, докато накрая той вече не беше уверен дали някой продължава да ги следи.

— Да се махнем от улицата — прошепна Сутан, плътно притисната към него. — Тук ми се струва страшно открито.

Крис кимна и те свърнаха в плътната сянка на широко каменно стълбище.

— Права си. Това копеле май е решило да ни гони до дупка.

— Кой е той?

— Ако Тери беше тук, щеше да ни каже.

Тя го погледна.

— Какво ще правим?

Той се озърна назад, но беше прекалено тъмно, за да види каквото и да било. Намираха се в къса задънена улица. Пред тях имаше ниска, порутена каменна ограда, отвъд която обраслата с пирен скала се спускаше стръмно надолу.

— Просто ще трябва сами да открием кой е той.

— Как смяташ да го сторим?

Крис се огледа наоколо и видя слабо проблясване като от метал. Когато се приближи, забеляза врата, вградена в стената. Отблясъкът, който бе видял, идваше от кръглата й дръжка.

Той я хвана, завъртя я и натисна с рамо напуканите от времето дъски. Ръждясалите панти изразиха протеста си с остро скърцане. Миг по-късно Крис бутна вътре Сутан и вратата се затвори зад тях.

Миришеше на урина и сено, но въпреки това мястото имаше определено запустял вид. Отнякъде се носеше бръмчене на попаднали в плен мухи. През две малки прозорчета, обърнати по посока на долината, струеше синкава светлина. Прахът правеше въздуха да изглежда плътен като вода.

— Къде сме, по дяволите? — Макар и тих гласът му отекна странно и зловещо.

— В някакъв изоставен хамбар. Вероятно са го използвали за конюшня.

Очите на куклата, която Крис стискаше под мишницата си, гледаха умно и с любопитство.

— Какво носиш? — попита Сутан.

— Онова, което ми е оставил Тери. „Вратата към нощта“.

— Значи е у нас!

— Само дето няма да ни донесе голяма полза, ако не успеем да се измъкнем от тук.

Като се изключат останките от дървените прегради и няколкото сандъка, наредени до стената и наполовина покрити с изпоцапан брезент, помещението беше празно. Те се проснаха на пода в един от ъглите.

— Сутан — каза той, — какво ти се случи там, в църквата? Никога не съм те виждал толкова изплашена.

Тя извърна поглед.

— Аз искам да ти помогна.

Същото й беше казал и Тери. Толкова си приличаха.