Эрик Ластбадер - Френска целувка

Именно тази загуба на сигурност в околния свят бе направила живота й непоносим. Това беше затвор от най-коварен тип. Ето кое я накара да напусне дома си, да се омъжи за Дик. Дик, за когото сега проумя, че никога не е обичала. Дори не можеше да си обясни как е живяла с него. Единственото обяснение беше, че може би поне за известно време е имала нужда да пресъздаде затвора на своето детство, да се освободи от него напълно.

Сега Дик се бе върнал, нежелан и неканен, и Аликс плачеше, защото искаше той да си отиде, а нямаше как да изрази желанието си. Беше затворена в болницата, цялата омотана в бинтове. Не можеше да говори, нито да се движи и с всеки изминал миг страхът й нарастваше. Не само заради самата нея, макар и да се плашеше от това, че гласът й все още не се бе възстановил. Основната й тревога бе свързана с Дани. Не искаше синът й да прекарва толкова време с Дик. Дани беше тъй доверчив, тъй открит. Един Господ знае с какви глупости щеше да му напълни Дик главата. Тя искаше единствено да предпази сина си, а ето че лежеше безпомощна, изпълнена със страх, че никога няма да може да говори отново, че кариерата й като адвокат е приключена. Колко бързо можеше да те съсипе животът. Не беше ли само преди няколко дни здрава, независима, уверена в собствените си сили? Или може би това е било само илюзия? Вече не знаеше. Чувстваше се като пътник, чакащ автобус, който никога няма да дойде. Усещането й за реалност се бе изкривило, образите и случките бяха придобили преувеличени, заплашителни размери, сякаш наблюдаваше всичко през криви огледала.

Времето пълзеше бавно, почти замряло. То бе нейният неизменен спътник, както когато беше малка. През деня й се надсмиваше със своята мудност, а нощем я подмяташе будна и плувнала в пот. Намираше отдих единствено в спомените, но скоро и те се превърнаха в източник на мъчения, съживяващи онова, което бе изгубила и никога нямаше да има отново.

О, Господи, къде беше сега Кристофър? Как искаше да е с нея, да знае, че той бди над нея и Дани. Но това не беше Съркълвил, а дядо й отдавна бе мъртъв. Този род закрила си беше отишла завинаги.

Но съзнанието за това не можеше да я спре да се стреми към нея с цялата си душа.

„Къде си, Кристофър? Ще се върнеш ли скоро у дома?“

— В действителност — обърна се Крис към Сутан — брат ми никога не е възнамерявал да изпраща тази картичка.

— Тогава какво…

Слънцето вече се беше скрило от тесните улички на Турет-сюр-Лу и каменните фасади на къщите тънеха в измамен полумрак. Калдъръмът изглеждаше черен като нощ.

— Това е била своеобразна застраховка за него — каза Крис — и завещание за мен.

Сутан го изгледа.

— Да не искаш да кажеш, че е знаел, че ще умре?

Край тях със смях и викове преминаха деца, прибиращи се от училище. Чантите подскачаха на гърбовете им, докато тичаха надолу по стръмно виещата се улица.

— Не съвсем — отвърна той. — Но предвид опасността, в която, изглежда, се е намирал, мисля, че е допускал тази възможност. Разбираш ли, той е знаел, че ако умре, тя ще стигне до мен. Или ти си щяла да ми я предадеш, както и стана, или полицията.

От прага на една отворена врата майка викаше дъщеря си, във въздуха се носеше апетитен аромат на прясно изпечен ябълков сладкиш. Докато минаваха покрай нея, пред погледите им се откри величественият водопад, от който бяха дошли, облян в светлина.

— Като момчета и двамата бяхме луди по главоблъсканиците. Тери обичаше една игра, наречена Лабиринт. Особено му допадаше да ме бие на нея. Аз, от друга страна, предпочитах загадките, изискващи повече мислене, например криптограмите. Постоянно му оставях шифровани бележки и той се побъркваше, докато ги разчете.

Водопадът, вече наполовина в сянка, бе придобил странен, почти зловещ вид, сякаш невъзможността да се видят ясно дълбините му пораждаше чувство за надвиснала опасност.

— Значи тази картичка представлява ребус — каза Сутан.

— Да — кимна Крис. — Може и така да се каже.

— Но в такъв случай къде в Турет е скрита „Вратата към нощта“? Не виждам каквото и да било указание върху картичката.

— И не би трябвало — отвърна Крис, като разглеждаше внимателно двете й страни. — Защото ако ти можеше да го видиш, другите също щяха да могат, а Тери не би поел този риск. — Върху снимката нямаше никакви знаци, никоя от буквите на обратната страна не се отличаваше с нещо.